"Не всичко е загубено - остава твърда воля.*
*Цитат от „Изгубеният рай“, Джон Милтън, превод Александър Шурбанов. – Б. пр.
Думите на епическия стих изникват в главата на Люк, докато крачи по мекия бял пясък и се мръщи, спомняйки си, че след днес раят ще бъде изгубен. Нормалният живот го зове. Плажът е малък в сравнение с други на острова. Люк вече е изминал дължината му и сега се връща назад. Това е частен залив, запазен за определен вид туристи. Непокътнат, идиличен, съвършен – за готовите да платят малко състояние. През маранята на късното утринно слънце вижда вилата им с Роуз. От двете ѝ страни се полюшват високи палми, а розовите цветове на бугенвилията изпъкват на фона на дървената облицовка на фасадата. Стъпва по ръба на водата и пяната на кротко прииждащите вълни се разпилява около ходилата му. В лявата си ръка носи бутилка местна бира. Твърде рано е за пиене, но ваканцията му не е свършила. Поне още няколко часа.
Толкова спокоен и отпуснат не се е чувствал... никога. Какво ли не би дал за още един ден. Люк си спомня реакцията си, когато Роуз му сервира това изненадващо пътуване. Тя дойде да го вземе от работа с такси, носеше куфара и паспорта му. Усмихваше се колебливо – дали той ще реагира ентусиазирано или с досада? Той се слиса. Беше затънал до гуша в работа – причината да отложат медения си месец. Има някаква особена връзка между есента и пенсиите. Хората на определена възраст започват да си задават екзистенциални въпроси за сезоните на своя собствен живот. Могат ли да заделят достатъчно, за да се пенсионират спокойно? В компанията на Люк винаги са затрупани от работа през септември. Но как би могъл да ѝ откаже? Това пътуване беше първият случай Роуз да вземе нещата в свои ръце и да организира нещо. Когато му съобщи плана си, той искаше да я насърчи, не да я отреже.
Във всеки случай се радваше на тази ваканция. Нуждаеше се от нея. Слънцето, плажовете, ресторантите, коктейлите, мързеливите сутрини, разходките ръка за ръка. Явно и тя се е нуждаела от почивката, дори повече от него, защото веднага щом преполовиха седмицата и датата на завръщането им изплува на хоризонта, Люк долови някаква промяна у Роуз. Той знае защо тя се държи така. Роуз се е преместила в Лондон, за да започне начисто. Да бъде на място, където е анонимна. Но той долавя, че тя още не се чувства в безопасност. Въпреки че опитва да го скрие и постоянно му повтаря, че е добре, той вижда знаците. Изражението ѝ, когато ѝ се стори, че някой я е разпознал. Трепването, когато нещо изтрещи или някой случайно се докосне до нея. Защо пък да не останат, мисли си Люк. Да изоставят Англия. Макар че островът е бил френска колония, сега местните говорят основно английски.
Люк може да си намери работа. Предполага, че местата за пенсионни консултанти по луксозните карибски острови вече са заети, но пък би могъл да се ориентира към нещо по-забавно. Да изкара курс за инструктори по гмуркане или да се научи да боядисва. Роуз е учителка. Нейните умения се търсят навсякъде. Как ли ще реагира тя, ако ѝ го предложи? Ще прояви разум и ще каже, че планът е налудничав. Че това е бягство – тя знаеше какво е да бягаш, той – не. В далечината вижда Роуз, която излиза на верандата на вилата. Тя прекара сутринта в сън, за да се възстанови от внезапното убийствено главоболие от предишната вечер. Беше последната им вечер на острова, но Люк отгатна по бледото лице на Роуз и зачервените ѝ очи, че не ѝ е до нищо, освен да си легне рано. Сега я наблюдава. Вятърът развява червената ѝ рокля и той вижда силуета на тялото ѝ, очертан от слънчевите лъчи – извивката на ханша, едрите гърди. Русите къдрици падат върху гърба ѝ, когато тя повдига лице към слънцето.
Той не може да се насити на тялото ѝ. На допира до кожата ѝ, на вкуса ѝ, на уханието ѝ. Колкото и пъти да са заедно, щом я види, той я пожелава. Дано още дълго е така. Вдига бутилката, допива остатъка от бирата си и загърбва водата, за да се върне при жена си. Багажът им е почти готов. Докато Роуз спеше, Люк напълни куфара им. Имат време, преди да повикат такси за летището. Ще види как се чувства тя. Може би след като си е починала, ще има желание да поплуват или да изпият по чаша вино на верандата. Когато приближава Роуз, тя мести погледа си от хоризонта към него и той вижда лицето ѝ. Беше усетил, че тя не е на себе си в последните няколко дни, но сега е различно. Роуз изглежда безутешна. Люк пробягва няколкото стъпала до верандата. Оставя бутилката от бирата и загрижено обвива ръце около кръста ѝ.
– Хей. Какво става?
– Опаковал си багажа ни – казва задавено Роуз.
Люк се мръщи.
– Ще извадя каквото ти трябва – предлага той. – Имаме още няколко часа, докато дойде таксито. Още ли те мъчи главоболие? Дали да не се разходим по плажа?
Роуз отпуска глава на гърдите му. Цялото ѝ тяло е като една огромна въздишка.
– Знам – продумва тихо той. – И аз не искам да си тръгваме. Но си мислих...
– Люк...
– Изслушай ме. Какво ще кажеш да се приберем вкъщи за известно време и да планираме друго пътуване? Този път по-дълго. Истинско приключение. Няколко месеца. Защо не и шест. Можем да заминем за Европа. Или Австралия. Ще те пуснат в неплатен отпуск, нали? Можем да попътуваме, преди да се сдобием с деца. Всички казват, че това е единственото нещо, за което човек не съжалява. Защо да не го направим?
Люк млъква. Роуз се е заплакала Нещо определено не е наред.
– Съжалявам – прошепва тя през сълзи. – Не мога да се върна в Лондон.
Люк я притиска още по-силно към себе си.
– Любима моя. Какво има? Кажи ми.
– Люк.
Роуз се отдръпва и го поглежда. Спряла е да плаче, но изражението на лицето ѝ е... Люк никога не е виждал нищо подобно. Ужасяващо е. Тя е ужасена. Сякаш е прекалено уплашена, за да говори. А после тя намира думите, които търси.
– Не мога да се върна.
Изведнъж Люк усеща как кръвта му се смразява. Мозъкът му се опитва да му внуши, че каквото и да е станало, нещата са поправими – двамата ще се приберат и ще измислят изход. Не може да се е случило нещо, което да предизвика такъв страх.
Но Роуз трепери и Люк знае, че каквото и да се кани да му каже тя, няма да е хубаво.
– Той е мъртъв – изрича тя.
– Кой? Кой е мъртъв, мила моя?
Роуз рязко си поема дъх, като ридание.
– Той. Аз го убих.
Люк отпуска длани от кръста ѝ. Взира се в нея, сигурен, че не е чул правилно.
– Какво? Каза, че си убила някого? Кого си убила? Роуз, какви ги говориш?
Тя го сграбчва за раменете. Чак сега Люк осъзнава, че е започнал да трепери, а тя го крепи.
– Люк, чуй ме. Чуй какво ти казвам. Аз го убих. Него. Той е в апартамента ни. Не мога да се върна. Разбираш ли? В апартамента ни има труп."
Из книгата
