Големият тест

Големият тест Джо Спейн Времетраене: 1:15 мин. Смелостта да бъдем щастливи Ичиро Кишими, Фумитаке Кога Времетраене: 0:56 мин. Изкуството да водим разговор: 92 малки хитрини за успешна комуникация Лейл Лоундз Времетраене: 0:45 мин. Джоджо Мойс Времетраене: 1:27 мин. Аз обещавам Леброн Джеймс Времетраене: 0:47 мин. Целувката Оуен Маклафлин Времетраене: 0:41 мин. Дракула. Луксозно издание Брам Стокър Времетраене: 1:05 мин.

2014 г., колежът Свети Едмънд, Дъблин. Двайсетгодишният студент във факултета по медицински изследвания Тео, на когото преподавателите вещаят бляскаво бъдеще, прекарва нощта в стаята на приятелката си Дани. На сутринта от него няма и следа. Дани отказва да приеме, че любимият ѝ си е тръгнал, без дори да се сбогува, затова го обявява за издирване. Това е най-тежката загуба в живота ѝ след смъртта на нейния баща при трудова злополука преди години. Но когато майка ѝ е диагностицирана с деменция, тя е съсипана. Прекъсва следването си, за да се грижи за нея, защото състоянието ѝ се влошава с всеки изминал ден.

2024 г. Дани се завръща в Свети Едмънд като преподавател по история, но всъщност е полицай под прикритие. Изпратена е там, за да разкрие предполагаема схема за подправяне на данни за клинично изпитване на революционно лекарство против деменция. Ами ако то наистина действа и помогне на хиляди хора, включително и на майка ѝ?

Докато е там, Дани се надява да разбере и какво се е случило с Тео, но нищо зад стените на елитния колеж не е такова, каквото изглежда...

"2014 г.

Тео се облича възможно най-тихо, стараейки се да не събуди Дани.

Оставя няколко свои лични вещи в стаята ѝ. Тениски, с които спи. Резервни боксерки; четка за зъби, въпреки че тя няма нищо против той да използва нейната. Няколко компактдиска. Неговия Джеф Бъкли, който тя слуша до втръсване, макар да е ясно, че по-големият фен е той. Един от учебниците от курса му, тежък том, който знае наизуст от кора до кора.

Нищо от това вече няма значение за него.

Събуди се през нощта, напълно сигурен какво трябва да направи. Но сега, гледайки спящата Дани, той се колебае.

Изглежда спокойна. Косата ѝ е разпиляна по възглавницата на единичното легло, което споделят, когато той остава да пренощува при нея. Едната ѝ ръка е пъхната под бузата, другата е обхванала брадичката. Винаги спи свита в ембрионална поза. Това е едно от нещата, които обича в нея. Той е с една глава по-висок и легнал зад нея, може да обгърне цялото ѝ тяло. Харесва му гъделичкането на косата ѝ по брадичката му и повдигането и спускането на гърдите ѝ под ръката му. Обича миризмата на кожата ѝ и винаги топлото ѝ тяло, с изключение на неизменно студените крайници.

Тео обожава Дани. Така е още от първия път, когато я срещна.

Той трябва да продължи напред. Не може да спре, не може да се откаже от следващите стъпки.

Светлината от лампите в двора на колежа се разлива в стаята през голите стъкла на прозорците, помагайки му да намери обувките си - едната на пода, другата ритната под леглото. Бързаха да правят любов; тя беше леко пийнала и възбудена и той трябваше да успокои мислите си и да се изгуби в нея.

Беше обещал да погледне счупената релса на завесата, ако от поддръжката не изпратеха някого. Не притежава кой знае какви технически умения. Всъщност е доста непохватен. Но му се стори, че е мъжкарско да го каже. На двадесет години Тео трябваше да се е научил поне да си служи с отвертка, нали така? Но защо му е, след като е израснал заобиколен от работници по поддръжката, които винаги са на разположение за всякакви ремонти?

Дани се размърдва и Тео трябва да устои на желанието да се върне в леглото при нея, да я обгърне с ръце и да я изчака да се събуди.

Можеше да ѝ разкаже всичко. Но това би означавало да я въвлече в тревогите си, а той не може да го направи. По много причини. Споделената болка не намалява наполовина. Това е просто разпределена болка. Така казваше баща му.

На Тео му е писано да бъде силният.

Вече е напълно облечен, а Дани започва леко да похърква с полуотворена уста.

На двадесет човек е твърде млад, за да бъде толкова влюбен. И двамата са го казвали. И са се съгласили, че това няма значение. Не могат да се наситят един на друг. И е така от осемнадесет месеца, от момента, в който погледите им за пръв път се кръстосаха в барчето на колежа.

Позволява си само едно. Навежда се над нея, мълчалив като гроб, и вдишва въздуха, който тя издишва. Дъхът ѝ все още е ментов от пастата за зъби, която е използвала преди лягане, но в него се долавя и някаква сладост. Сайдер. Най-малко любимата ѝ напитка, но толкова може да си позволи, а тя винаги настоява да плаща сметката си. Би могъл да ѝ поръча шампанско, но в барчето на колежа не предлагат. Заслужава го. Заслужава всички хубави неща. Но Дани не би му позволила.

Поглежда я за последен път и запечатва образа ѝ в паметта си. Дългата ѝ кестенява коса, тъмните вежди и мигли, малката подутина на ръба на носа, скулите ѝ, трапчинката на лявата буза, малкото красиво петънце близо до устните ѝ.

"Обичам те, Дани Маклохлан", мисли си той.

После отива до вратата. С ръка на дръжката, Тео отново се разколебава. Страхът се завръща, чувството, че може би това не е най-правилното решение, дори и да си мисли, че е единственият начин. Разумът надделява. Просто е глупаво емоционален.

Завърта топката. Рано или късно тя ще разбере, казва си той. Затваря вратата тихо зад себе си. Тео няма представа, че ще минат десет години, преди Дани да го види отново.

Септември 2024 г.

Преди да отиде в колежа, Дани Маклохлан се отправя към езерото в Дъблинските планини. Тихо е. Септемврийски покой. Училището е започнало, родителите вече не трябва да забавляват децата си по цял ден.

Езерото, което често гъмжи от излетници, е безлюдно. Дани застава на ръба, близо до скалите, където животът, който си е мислела, че познава, свършва и започва отново. Тя съзерцава водата и се пита какво ли се крие под неподвижната ѝ повърхност.

"Не знам дали мога да го направя", казва си Дани.

Но докато си го мисли, знае, че ще го направи. Знае, че може. Винаги е била силна. Понякога е уморително да си този, който винаги се справя. Тя се навежда, взима едно камъче и го слага в джоба си.

"За късмет", казва си."
Из книгата

Джо Спейн e сценаристка на телевизионни предавания и сериали (включително и по собствените си книги) и авторка на бестселърови самостоятелни съспенс романи и една криминална поредица. Завършва колежа Тринити в Дъблин и постига успех още с дебютния си роман, който попада в топ десет на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.

Джо живее в Дъблин със съпруга си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако въобще има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред любимите ѝ автори са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, докато тича в гората, но признава, че най-голямото вдъхновение идва от съпруга ѝ, който е неотлъчно до нея и ѝ помага.

На българските читатели е позната с книгите Перфектната лъжа и Последната изчезнала.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com