Стерео тишина

"Казвам се Росен. На 20 години и осем месеца. Харесвам числото 8. Осем – като безкрайността. Лекарите твърдят, че имам детска церебрална парализа. Зная,звучи страшно, звучи дори ужасно. Сигурно много от четящите ме сега ще оставят тази книга настрана и няма да дръзнат да я фиксират с поглед до следващото годишно време. За онези от вас, които притежават необходимата доза смелост да ме прочетат, ще разкажа...

Откакто се помня съм въдворен в своята месингова карета, която аз много мразя и много обичам. Едно е сигурно – това е моят начин да се придвижвам, да потъвам и да се отдръпвам от реалността, да се радвам, да пея, докато плача и да плача, докато пея. Изобщо – никога не съм използвал краката си както останалите човеци. Може би съм не-човек, знам ли?

През нищожно малкото мигове, които съм преживял, основната ми задача е била една – да опитомя смелостта, тъй както Малкият принц опитомява лисицата. В един момент разбрах, че няма друг изход. Престанах да се бунтувам срещу очевидното. Казах си – какво пък, мамка му? Какво от това, че съм различен. Аз мисля, че да си различен е привилегия. Някои решения са взети от Бог и никой няма право да се намесва в тях. Когато съм се родил, в седмия месец от бременността на своята майка, теглото ми е било точно 1.4 килограма. Целият ми ръст се е равнявал на общо две педи. А сега съм тук – изправен духом пред вас, изписвам тези думи без никакво съжаление, искам да разлея мастилото и да прожектирам женската сянка, която чете заедно с нея след полунощ. Или може би тя е ти?

Не искам да си спомням мъглата в очите на родителите ми, когато другите деца около моята тогавашна възраст (5) тичаха, гонеха се и се смееха, а аз просто гледах отстрани и преглъщах. Преглъщах молекули от настоящето си. Наложи ми се да престана да се питам защо другите хора около мен ходят, а аз потъвам в статичната прозрачност на обездвижването. Още тогава спрях да бъда дете. Нямаше как да бъда дете. Детството е особено деликатен преход към следващия етап от настоящето. В моя случай детството просто застина... и отмина.

Последваха няколко операции в името на надеждата. Подобрението беше частично, но никога значително. След четвъртата докторска намеса започнах да се чувствам като релефната карта на САЩ – осеян с малки и големи, ярки и бледи белези. Добрата новина е, че никога не съм бил суетен, поне що се отнася до външния ми вид.

Всяко лято посещавах различни рехабилитационни центрове, санаториуми, където ме увещаваха, че мога да се излекувам. Тази дума не ми харесва, отвратителна е. Всички медицински лица я използват. Какво означава да се излекувам, та аз не съм болен от проказа, ебати!

Моят проблем е мозъкът. Той е най-големият ми приятел и най-големият ми опонент. Той е Каин, който отнема дъха на Авел. С настъпването на интернет ерата, огледах няколко сайта за диагнозата си. Пишеше: "ДЦП е непрогресиращо заболяване на главния мозък, увреждащо отделите , които ръководят движението и положението на тялото". Специалистите смятаха, че присъдата е доживотна. Вече не ми пукаше. Бях свикнал с идеята, че съм мъдра статуетка от стъкло. Като се замисля, беше голям срив докато приема тази злокобна мисъл.Катарзисът бе пречистил дори най-бездънните ями на съзнанието ми. Ден след ден и миг след миг преосмислях кинолентата на своята мисия. Дълбоко вярвах, че това е моята мисия от Господ."
Из "Между зимите"

Жанет 2001 ЕООД
Пловдив, 4000
бул. Александър Стамболийски №9
sales@janet45.com