"Трябва да сте готови да живеете и с малкото, защото идват тежки времена. Но каквото и да е времето и каквото и да ви се случва, не бива да забравяте, че другият е по-важен. Човек се нуждае винаги от нежна дума, от внимание и трябва да сте готови да му ги дадете", казва един от най-забележимите родни майстори на поетичните слова
Николай Лилиев. Често тези думи си припомня неговата племенница, професор д-р на филологическите науки Елка Константинова. Споделя, че много моменти от детството, прекарани с вуйчо ѝ оставят ярък отпечатък и в живота си често си припомня негови слова. Веднъж тя го пита защо в един стих нарича любимата си "Никоя и ничия". Когато вуйчо ѝ е на специализация във Франция, мнозина казват, че там той има голяма любов.
"Тази жена ли я наричаш така?", задава изневиделица въпроса си племенницата. Лилиев отговаря, първо, поклащайки отрицателно глава и допълва:
"Това стихотворение написах преди да срещна жената, на която оставам верен".
"Баба Кера и свещеник Николай Михайлов, родом от Стара Загора, са родители на Николай Михайлов (по-късно Лилиев) и на Божана Михайлова, неговата по-голяма сестра. Семейството на свещеника било на почит сред старозагорското общество. За съжаление родителите умират твърде млади, на около 30 години", разказва Елка Константинова. За двете деца започват да се грижат лелите им, а когато по-голямата сестра на Лилиев навършва 16, получава предложение за брак. Кандидатът се казва Минчо Чакъров - учител по френски език и един от най-богатите в своя град. Срещата му с момичето се осъществява след специализацията му по френски език и литература в Гренобъл, когато се премества да живее в Стара Загора. Дълго време Чакъров живее с Божана и се привързва не само към нея, но и към брат ѝ Николай. Категоричен е че ще се грижи винаги за тях. След като Николай Лилиев завършва основно образование в родния си град, а после и Търговската гимназия в Свищов, Минчо Чакъров купува къща в София.
Не след дълго Минчо и Божана вече имат три деца, а с течение на времето всеки от тях създава и свое семейство. С минаването на годините и многобройната фамилия, Чакъров продължава да се грижи за брата на жена си. Всяко семейство разполага със стая от къщата. Николай Михайлов, известен вече като Лилиев, също има малка самостоятелна стая на първия етаж. И независимо от пътуванията и моментите, когато не е в София, стаята си остава негова. До края на живота си Минчо Чакъров обича Николай като свой истински брат. За съжаление през 1960 г. Лилиев умира, преди зет си. Тогава никой не посмява да каже на Чакъров за смъртта му. Близките измислят лъжата, че той е заминал в дълга командировка, като драматург на Белградския театър.
Именно драматургията, редом с поезията, заема ключова роля в живота на Николай Лилиев. За разлика от другите той никога не взима отпуск от Народния театър. От 1932 г. до 1960 г. без прекъсване Николай Лилиев работи там като драматург. Оставя трайни следи в българската театрална култура, като възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от
Пенчо Славейков и
Пейо Яворов. Отдаден изцяло на драматургията, Николай Лилиев привлича най-добрите български писатели и преводачи. Сам превежда и огромна част от европейските драматургични произведения, сред които тези на
Уилям Шекспир, Пиер Корней,
Виктор Юго и много други.
Всъщност литературните интереси на Лилиев се появяват още в ученическите години. Макар да завършва търговска гимназия през 1903 г., още през същата година писането излиза на преден план в живота му. Въпреки че работи като чиновник в старозагорската стопанска банка, отпечатва две пародии в списание "Българан", подписани с инициали. Само след няколко месеца Лилиев се среща с българския писател Димитър Подвързачов. За Николай Лилиев тя се превръща в основна причина да се отдаде на писателските си умения и да ги проявява чрез поезията. През 1905г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". Поради липса на средства обаче се завръща в България. Започва работа като чиновник в Долна баня,където се запознава с поета
Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с литературния критик Владимир Василев и с литературния историк Боян Пенев. От този момент с тези хора е свързана и творческата му съдба. Заедно с Дебелянов се радва на покровителството на Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия кръг.
През 1908 г., когато младият поет Николай публикува стихотворението си "An die Natur" ("Към природата") в сп. "Съвременник", за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието. По същото време е учител в Трета мъжка гимназия в София. На следващата година обаче Лилиев спечелва конкурс, свързан с образованието му в областта на търговията и заминава за Париж. Там учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. Въпреки това, често изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в литературни списания. И до днес кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата на епистоларната култура.
След завръщането си през лятото на 1912 г. Лилиев започва работа отново като учител, но този път в Търговската гимназия в Пловдив. След две години обаче избухва Първата световна война и поетът пеподавател става редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в издателство и в различни редакции. През цялото време Лилиев продължава да пише и през 1919 г. неговите оригинални стихотворения вече са събрани и издадени в стихосбирката "
Птици в нощта". В произведенията читателите виждат как поета придава символна и общочовешка значимост на конкретните си душевни вълнения. Тревожат го най-силно проблемите на човешкия живот, на вечността, смъртта и красотата. Именно своите философски прозрения Лилиев преобразява в поетически творби. Майсторски показва реалността, превръща я в символ, като изгражда всеки образ от нея с метафора и същевременно с това съвършено създава музикалността на стихотворенията. В поезията си Лилиев изповядва лични и драматични преживявания, показва човешкото страдание от несъвършенствата на хората, дори своята болезнена любов към България, за която всички разбират в стихотворението "Родина".
Именно тази чувственост и таланта на писателя читателите бързо забелязват и съвсем скоро след издаването на "Птици в ноща", книгата придобива огромна популярност. Успехът на изданието тласка Лилиев към отдадеността на литературата и като че ли предизвестява още успешни писателски начинания. Година след издаването на книгата Лилиев става съредактор и постоянен сътрудник в списание "Златорог". През 1921 г. заминава за Виена. Престоят трае 4 години, през които поетът работи в библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. Още на първата година от пребиваването на Лилиев в чужбина излиза книгата му "Лунни петна", която е наградена от Министерството на просвещението. Въпреки, че не е в България, Лилиев стриктно изпълнява и ангажиментите си и към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието.
След завръщането си в България две важни събития оставят ярък отпечатък в творческата биография на писателя. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 г. в "Златорог" излиза цикълът "При морето" - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те предизвикват широк отзвук. Основно се възприемат като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета. Но още през същата година на отпечатването им Николай Лилиев става драматург в Народния театър в София. До кончината си през 1960 г. Лилиев влага усилията си и чувствеността основно в драматургията. И всички 28 години отдадена работа за каузата на театъра не са били напразни - името на поета се свързва с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те години. А изключителната му отдаденост на поетичността оставя ярки отпечатъци и значителен принос в литературата на България. След появата на първите книги на Лилиев неговата поезия привлича вниманието на читателите, а и на критиката. Често тя е свързвана с върха на българския символизъм, с богатството на изразните му средства. Дори и до днес всички признават, че Николай Лилиев е един от най-талантливите поети, живели на българската земя. Преведена на множество европейски езици, поезията му привлича читателско внимание поколения след поколения. Разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности, важни за всеки един от нас.
