Етюд в черно

Етюд в черно (2019) е изненадваща предистория на Шерлок Холмс, в която протагонисти са прототипът на Холмс ала Сомоса - мистър Х, самотна маниакална личност, любител на мрака и шаха, с психологическа и интуитивна дързост на прорицател - и самият доктор Конан Дойл. Действието се развива в клиника за привилегировани душевноболни в Портсмът, където току-що е постъпила нова медицинска сестра, разказвачът на събитията в романа. Интригата е на границата на фантастичното, атмосферата е пропита с фин хумор, авторът проследява перипетиите на това странно трио, изправено пред случаи на убийства на просяци, свързани със света на театъра.

С дълбоко познание за литературата от този жанр и за човешката природа Хосе Карлос Сомоса потапя читателя в един свят на мистерии и безцеремонно повдига завесата на двойствения морал във викторианска Англия, видян през призмата на жена.

"Ако приемем разделянето на писателите на последователи на Чехов или на Борхес, аз, разбира се, съм от втората група. Предпочитанията ми са към литературата, която не приема себе си сериозно, която играе с текста и с читателя - накратко нереалистичната литература. А Борхес, Калвино, а така също Стърн и Кафка, са за мен главните източници на влияние." Така определя себе си испанският писател Хосе Карлос Сомоса, роден в Куба в 1959 г., преселник в Испания от 1960 г. Лекар по образование, специализирал психиатрия, а през 1994 г. Сомоса се отдава изцяло на литературна дейност. "Международният успех на Пещерата на идеите, петият ми роман, преведен досега на двадесет езика, ми показа, че съм взел правилното решение." - отбелязва той.

Книгата е част от поредицата Съвременни трилъри от издателство Колибри.

"Прелюдия за мъртъвци

"Безспорен е театралният успех на смъртта: остава на афиша вечно и премиерата ѝ не се нуждае от никаква репетиция, за да е перфектна."
Сър Хенри Джордж Брайънт, Изследване на английския театър (1871)

Смъртта бе бърза, но успокояваща, като усещането да достигнем с пръсти онова място на гърба, което ни сърби от часове.
Тъй стремителна, утоляваща, почти сочна.
Нямаше агония, нито лекар, нито приятел или близък, който да го оплаче, нито носачи на ковчег, нито коне с пера като гарвани, нито забулена вдовица начело на траурен кортеж. Решаващият миг го сполетя седнал. После двамина го вдигнаха и го изнесоха от къщата в чувал. Останалото не бе мълчание, а шумно тръскане в каруца, съвсем неподходяща за скръбното си съдържание. Вече бе нощ, когато онова раздрънкано возило спря. Двамата мъже слязоха, разтвориха чувала и мъртвецът стъпи на земята. Приканиха го да влезе в едно напълно непознато място. На пръв поглед беше някаква съборетина, може би ферма. Миришеше на кравешки фъшкии и вътре почти липсваха мебели. Като отвъдно, разбира се, те караше да изгубиш вяра.
Един от придружаващите го мъже спря в най-просторната стая и запали маслен светилник.
– Как се чувствате?

Мъртвият направи гримаса на умора и безразличие. Не бе особено ентусиазиран от оня негостоприемен хамбар. Спомняше си своя кипящ от активност живот и дори в мига на финалната мълния, ако трябваше да сравнява, бе много по-истински и по-приятен от онова прашасало нищо (впрочем - запита се той - къде ли се бе дянало момичето, което причини смъртта му). Но и цялата наука на XIX век, която мъртвият познаваше, с неговата изкусно работеща машинария, с неговите теории за безбожни маймуни и англиканската му религия, не бе в състояние да му обясни какъв ли ще е животът след прекрачването на последния праг. Предположи, че щеше да свикне. Вече нямаше да има нищо по-добро, но и нищо по-лошо.
Освен това - и осъзнаването му го зарадва извънредно много - твърде вероятно беше да не се наложеше да е сам дълго време. Каза му го мъжът малко по-късно.
– Ще има още мъртъвци.
Изпита облекчение. На трупа, в безкрайната му самота, му беше приятно да има компания.

Завесата се вдига

"Това странно усещане да гледаш нещо скрито, което скоро ще се открие. Това време на очакване. Това ужасно начало..."
Г. Дж. Клемънс, Животът ми от зрителското място (1874)

Мистър X

Тази мистерия, която ще разкажа, не се отнася за мене, а за мистър X. Но мисля, че все ще трябва да кажа и нещо за себе си.
Много бих могла да разкажа по въпроса, но наум ми идва това:

В началото на 1882 живеех с майка ми в Саутуърк, Лондон, в една мърлява дупка, за която хазаинът ни вземаше цяло състояние. Докато един ден майка ми се вторачи в мене и не откъсна очи. Когато разбрах, че е мъртва, повиках брат си, платихме превоза на ковчега ѝ до Портсмът, откъдето бяхме, за да я погребем до баща ми, и се случи така, че на гарата на родния ни град брат ми купи местните вестници Портсмът Джърнъл, Портсмътско око и Портсмът Газет. Брат ми четеше вестниците най-вече заради театралните рецензии, макар от години да се бе разделил с мечтата си да стане актьор и работеше като банков чиновник. Тогава попадна на нещо в Джърнъл и ми го показа. Търсеха сестра, която да се грижи за душевноболен в частен дом за господа от Саутсий, Портсмът. Пообмислих го - само малко - и вече на връщане в Лондон, изпратих препоръките си. Получих писмо, че съм одобрена, две седмици по-късно. Какво пък, си казах. Почувствах сякаш се затваряше кръг в моя живот: бях се родила в Портсмът и се завръщах там, може би завинаги.

По онова време се виждах с един мъж, с когото се бях запознала четири години преди това. Казваше се Робърт Милгру и беше моряк на търговски кораб, което означаваше, че ми гостуваше, когато можеше, или поне това ми казваше. Нека читателят не си представя някой голобрад и мускулест младеж - беше по-възрастен от мене, як, но нисичък, с неподдържана брада. Обичаше да си попийва и понякога беше груб, но човек, предполагам, не може да има всичко. Докато майка ми беше жива, никога не го водех у дома, но този път, когато ми се обади, че си идва, се подготвих, за да му съобщя новината: сготвих му задушено, което много обичаше, и му купих бутилка хубаво вино, което обичаше още повече.

Най-напред го заведох на цирк в Камбъруел. Циркът беше от спектаклите, които можехме да си позволим, и жените влязохме без проблем. Освен това, макар повечето да не са скандални, са много вълнуващи, с онези маскирани фигури на акробати, които не спират да гримасничат. На това представление бяха затворени в голяма клетка и се правеха, че искат да излязат. Крещяха и скачаха като маймуни. Робърт се смя, докато остана без дробове - които и без това никакви ги нямаше, - и после отидохме вкъщи, той малко замаян от пируетите и крясъците. По време на вечерята изслуша мълчаливо плана ми да се прибера в Портсмът, да работя, да спестявам и да купя някаква къщичка за двама ни. Докато аз говорех, той видя сметката на две пълни чинии със задушено. Когато приключих, продължи да мълчи. Малко ме хвана страх. Тогава протегна ръка, взе вече празната бутилка и я запокити в главата ми. За мой късмет, някакъв стол се бе озовал наблизо точно в този момент, спънах се в него и бутилката се разби в стената. Стъклата ѝ се посипаха върху ми. След тях ме връхлетя Робърт. Вдигна ме само с една ръка. Беше по-нисичък от мене, доста пълен и по-стар, но беше мъж, разбира се. Силата му беше огромна. Моята ми вършеше работа само колкото да обгрижвам и да лекувам. Неговата беше страховита. Унищожителна.

– Ще зарежеш Лондон заради онова свърталище на плъхове! - пухтеше, крещеше той, с брада цялата в задушено. Приличаше на полудял акробат. – Ще ме оставиш и ще си обереш крушите! Ще ми се завлечеш сама някъде си като някаква уличница! Хич не си го въобразявай, кралице!
Защо се държеше така, го попитах, умолявах го. Можехме да продължим да се виждаме в Портсмът!
Но той не ме чуваше.
Никога не ме чуваше, когато беше пиян, но това вече аз го знаех.
Имаше лош характер, но и това го знаех.
Въпреки това в оня момент направи нещо, което никога не бе правил преди и което не знаех, че е способен да ми направи някой ден.
Взе да ме души.
– Ро... бърт... - успях да изрека.

Видях се как умирам. Там, в двустайната ми къщурка, сред изпочупените ми съдове и ръцете на Робърт около шията ми. Но най ме уплашиха очите му. Бяха тъмни и миришеха на месо. Не исках да ги гледам.
– Ис... каш да се махнеш ли...? Искаш ли...? - преплиташе език. – Ами... махай се!
След което ме пусна. И докато аз се давех в краката му, го чух да вика:
– Ми добре бе, махай се, върви по дяволите, ако щеш.
Отмъкна ми част от спестяванията и тресна вратата.

Всичко приключи както обикновено. На другия ден - аз още с болки в леглото - някой пъхна плик под вратата ми. В него имаше листче. Беше от Робърт, макар почеркът да не беше негов, и тъкмо по това разбрах, че е от него. Никога не беше почеркът на Робърт, когато беше от Робърт, защото Робърт едва умееше да пише и молеше някого другиго - бил той моряк, юнга, някой склададжия, - който също не го биваше много в писането, но се справяше малко по-добре и пишеше бележката под диктовка. Казваше ми, че ми прощавал. Че щял да се опита да продължи да ме вижда в Портсмът, още в първия ми свободен следобед. Че ме обичал.
Аз не реагирах. Нито добре, нито лошо. Уредих нещата с хазаина, задържах само най-необходимото, подарих останалото на брат ми и в деня на постъпването ми на работа, в средата на юни, си облякох най-хубавата рокля и взех влака на гара Уотърлу."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg