"Стоя зад пердето, така че да не ме виждат. Чувствам се зле, защото знам, че сгреших. Макар да не беше нарочно. Чакълът под краката им хрущи, докато вървят към колите си на двора. Само ако можеха да си тръгнат по-скоро и буцата в стомаха ми да изчезне. Обикновено ми дават сладолед, след като приключа с изпълнението си. Днес обаче мама се ядоса. Каза, че развалям всичко, като правя различни неща. Когато приятелите ѝ гледали, трябвало всеки път да правя едно и също. Не разбирам защо – при положение че мога да правя няколко неща едновременно. Така е по-забавно. Но не и според мама. Затова днес не получих сладолед. Даже не ми позволиха да остана на долния етаж, както обикновено. Но точно това не е толкова важно. Хората, които идват тук, се смеят гръмко и гледат майка ми с очи, които не харесвам. Не искам да стоя при тях, освен ако не се налага. Не ги харесвам. Затова сега съм горе, в стаята си, и гледам през прозореца. Приятелите на мама се ръкуват с нея на двора. И колите най-накрая потеглят.
Всъщност стаята ми е доста хубава. Но постоянно съм тук. Понякога ми се иска да ходя и на други места. Не само да си играя на поляната отпред. Дворът ни и гората наоколо са огромни и там наистина се чувствам добре, но знам, че отвъд тях има и други неща. Дърветата около къщи не се простират до безкрай, нито пък езерото от задната страна. А чакъленият път, по който си тръгват колите, все трябва да води някъде. Искам да разбера къде. Проследявам червените задни светлини на последната кола, докато не се изгубят от поглед, и буцата в стомаха ми най-накрая изчезва. Прелиствам един комикс, откъсвам една страница, засвирвам на синята китара, която ми подариха, но звукът ѝ е някак странен. Оставям я. В следващия момент на вратата чука мама. Очаквах го.
– Трябва да поговорим – казва ми от другата страна.
Вратите на горния етаж са дебели и стари и гласът ѝ едва се чува. Дори не си прави труда да влезе.
– Непрекъснато трябва да измислям нови неща, за да поддържам интереса им – продължава тя, – а ти изобщо не ми помагаш, като се държиш така. Следващия път гледай да си по-… събран. Ако и това не можеш, за какво си ми изобщо?
Част от мен иска да се защити. Тя ми е майка, не може да ми говори така. Но не знам какво би станало, ако мама вече няма нужда от мен.
– По-събран – прошепвам на себе си и вкусвам думата. – Трябва да съм по-събран.
Понеделник
На Давид му трябва минута, за да успокои дишането си. Премигва няколко пъти в тъмното и извръща глава към часовника, но жената до него в леглото закрива гледката към перваза на прозореца. Надига се на лакти и отново поглежда. Червените цифри показват 02:45. Още е нощ. Отпуска се обратно на възглавницата и усеща, че е мокра от пот. Чуди се дали и този път е говорил насън. Дали е викал. Фигурата от другата страна на леглото просто вдишва дълбоко и се завърта под завивката. Не я е събудил. Вдига очи към тавана и се взира в тъмното. Може да забрави, че отново ще заспи. Преди да си легне, не взе приспивателно. Тогава двамата правеха друго. Сега обаче усеща, че му е нужно. Адреналинът препуска из тялото му и активира всичките му мускули – сякаш ще трябва да бяга или да се бие. След малко плъзга поглед по тялото на Флоренс до себе си. На ивицата лунна светлина, проникваща през прозореца, кожата ѝ блести като сребро, а косата ѝ е разпиляна на възглавницата като ветрило. При вида ѝ гърдите му го пробождат. Добре, че тя не може да го види сега. Сигурно изглежда нелепо.
Запознаха се през една апликация преди няколко седмици. Никой от двама им не иска сериозна връзка, тя тъкмо се е развела, а той отдавна се е отказал да си търси дългосрочни партньорки. Така че сега се срещат, без да си дават обещания, които не могат да изпълнят в рамките на няколкото часа, прекарани заедно. По нейно желание винаги се виждат у него, в типовата му къща във Валентюна. Така не е толкова лично, колкото ако се срещаха и в нейния дом. Сега тя може да си тръгне по всяко време. Даже е изненадан, че е останала до толкова късно. Отново я поглежда и сърцето му прескача един удар.
– На трийсет и пет си – напомня си сам. – Стига си се държал като тийнейджър. Знаеш, че нищо няма да излезе.
Измъква се от леглото и тръгва към кухнята. Минава покрай всекидневната, вижда недовършения пъзел на холната масичка. Устоява на изкушението да го доподреди и продължава напред.
В кухнята си налива чаша вода и започва да пие на големи глътки. Прозорецът гледа към главната улица и парка за игра, около който са построени всички къщи в района. Пързалката и катерушката се открояват зловещо на лунната светлина. Идеята е човек да има деца, след като живее тук. Да седи на малката веранда и да гледа как дребосъците си играят в парка. А не да стои гол в кухнята посред нощ и да се опитва да се отърси от кошмарите си. Давид обаче няма деца. Няма наследници, които да хвърлят играчки по другите деца в пясъчника. Дори само мисълта да се грижи за някой друг, го плаши. На практика не помни нищо от собственото си детство. Тогава как да поеме отговорност за чуждо?
Знае, че много хора намират за странно да няма спомени от времето, когато е бил малък. Самият той обаче не вижда проблем. Почти никой не помни нищо от първите пет години от живота си. Какво значение има, че при него този период е по-дълъг с пет или седем години? Не му трябва детство, за да е щастлив като възрастен. По дяволите. Вече е съвсем разбуден. По навик отваря лаптопа на кухненската маса и замижава срещу силната светлина, преди да успее да намали яркостта на екрана. Преглежда пощата си, макар да знае, че вероятно не е получил нищо важно през нощта. Повечето писма са попаднали в папката със спам. Затова в първия момент едва не пропуска единствения обикновен имейл. От някоя си Паулина Менцер. Името не му говори нищо, а в полето за темата пише просто „контакт“. Часът показва, че имейлът е изпратен в 2:14. Преди половин час. Посред нощ. Най-вероятно е просто спам, успял да премине през филтъра на пощата, някоя реклама за сайт за запознанства с рускини или нещо от сорта. Но не му харесва да гадае, затова го отваря, отпива още една глътка от водата и прочита първия ред.
Здравейте, Давид,
Не знаете коя съм, но баща ми и майка ви се познават от Смоланд и бях помолена да се свържа с вас по един въпрос.
Сбръчква чело и оставя чашата. Майка му. В момента най-малко иска да мисли за нея. Стига му, че утре ще трябва да я чуе по телефона. Премигва няколко пъти, за да прогони съня, който най-накрая е започнал да се промъква обратно, и прочита следващия ред.
Трябва да поговорим и да обсъдим събитията от детството ви. Разбирам, че темата може да е чувствителна, но все пак става дума за родителите ни…
Давид потиска една прозявка. Темата може да е чувствителна. Вероятно за нея, но не и за него. Тази Паулина може да говори за родителите им колкото си иска. Самият той не е заинтересован. И не защото иска да е груб, сигурен е, че майка му също не би проявила любопитство за какво става въпрос. Затваря пощата и компютъра и се връща в спалнята при Флоренс. На прага се спира и отново се заглежда в голото ѝ тяло в леглото. Присъствието ѝ там е толкова естествено, сякаш никога не е напускала дома му. Но после тръсва глава, за да пропъди мисълта. Знае, че не трябва да му хрумват подобни идеи. Когато след няколко часа Флоренс се събуди, ще се облече, ще си тръгне и няма да се сети за него чак до следващата им среща. И всичко това е в реда на нещата."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 2 гласа 
