"Войнич винаги се учудваше, че след като изпиеха известно количество от този странно вкусен алкохол, първоначално всички ставаха много бъбриви, обаче после? Колкото повече го пиеха, толкова повече се скъсяваха изреченията и толкова повече от тях увисваха недовършени, сякаш някаква сила отскубваше краищата им и затова думите ставаха неразбираеми. Някаква вцепененост обземаше човек, сякаш навлизаше в най-обширните зали на ума си, откъдето гледката беше умопомрачителна. Заедно с това изчезваше потребността от думи. Самият Мечислав често имаше усещането, че тогава всички се разбират перфектно, че е достатъчен един разбиращ поглед и всичко става очевидно. Стигаше се дори до положение господата да се умълчат и само да се гледат един друг, сякаш оживената до момента дискусия се пренасяше в някакво тяхно колективно вътрешно пространство. Но това се случваше само след изпиването на по-голямо количество от напитката, да речем, след третата бутилка, което всъщност не беше рядкост.
Тогава, докато се гледаха един друг, въздишаха разбиращо и единствено господин Август сключваше ръце в молитвен клюн, все едно искаше да напомни нещо на всички, а те за момент с усилие се съсредоточаваха върху този знак от съединени длани, с пълната и безмълвна увереност, че в Космоса съществува нещо важно, за което нито за миг не бива да забравят; че съществува някаква опорна точка, която господин Август им посочва, и тази точка, поради разтегливостта на времето, се превръща в ос, в нескончаема ос, до болка вертикална, и около тази ос се върти въртележката, на която са качени всички те, извисяващи се към небето на единични седалки. За съжаление, понякога се случва нечий синджир да се скъса - тогава човекът полита във въздуха самотно, за да изчезне в сребристото сияние на земята.
Струваше му се също така, че Schwarmerei предизвиква и визуални ефекти. Когато си лягаше, след като е пил (а си беше обещал, че повече няма да пие толкова от тази дяволска настойка!), Войнич виждаше под клепачите си проблясъци или фигури, направени сякаш от огледалца, които отразяваха всичко наоколо от различни ъгли - а също и едни-други, - обсебвайки зрението по истински мъчителен начин. Някакъв свят щурмуваше тялото му, опитваше се да се добере до мозъка му, като най-напред го мамеше със светлинки и илюзии.
Така беше и сега. Прибра се в стаята си и се почувства напълно разбит. Не успяваше да задържи погледа си на едно място - очите му бягаха като на палячото Пан Пльонс от онази детска игра с влаковете. И когато бедният Мечислав положи глава върху възглавницата, усети, че светът наоколо описва големи кръгове. Стана му лошо. Езиците му се смесваха. Седна на леглото и запали свещите, оставени на масичката до леглото за всеки случай, ако спре токът.
– Ще умра ли? - попита той свещта.
Не му отвърна веднага. Пламъкът ѝ потрепна, сякаш въпросът я бе притеснил.
– Безсмъртни са само или много малките, или много големите неща - отрони внимателно тя. – Атомите са безсмъртни и галактиките са безсмъртни. В това се състои цялата тайна. Диапазонът на смъртта е строго определен, като на радиовълна.
След тези думи Войнич бе обзет от силна тъга. През пламъка на свещта, със суровия си и изпълнен с разочарование поглед, го гледаше баща му.
– Татко, ти би предпочел да умра - изрече и зажадува точно сега баща му, Януари Войнич, инженер от Лвов, прагматичен и извънмерно мъжествен, да можеше да го прегърне, макар и неловко, по войнишки, потупвайки Мечиш по слабоватия гръб с онзи жест, който окуражава падналите духом войници на бойното поле. Или даже като господин Август, сковано, с някаква драматична решителност. Зажадува за неговото докосване и за физическото му присъствие, и дори усети отблизо миризмата му, която беше долавял отдалеч, беше я подушвал при всяко разминаване и всеки път, когато бе влизал в спалнята му: ароматът на английския му одеколон, сякаш намазана с лимон стара кожа, загладена от дългата употреба, полирана от допира на ръце. Бедният ми баща, помисли си. Като предмет е, като износен инструмент."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
