"Геният на
Пушкин е явление свръх обичайното, непостижимо за простосмъртния. Дарът на твореца, присъщ само на Бог, извежда Пушкин извън рамките на обикновения живот, а божествената степен на поетичната му надареност изисква от носителя си да проявява изключителни качества и в други сфери. Ние знаем, че Апалон е бог, повелител на музите, но и Приап е бог, а Пушкин е божественият Абсолют на руския културен мит, затова напълно естествено е, че в неговия образ хармонично се сливат апалоновите и приаповите черти."
Олга Воздвиженска
„Тайните записки на Александър Сергеевич Пушкин (1856-1837)" излизат през 1986 година в САЩ, Минеаполис и предизвикват възбуда, която не стихва до този момент. Издадени са от руския емигрант и поет Михаил Армалински. В предисловието той разказва как се е сдобил с тях: дава му ги симпатичен възрастен човек, историк по професия, моли го да ги изнесе в чужбина, след това изчезва, сякаш вдън земя потъва, а впоследствие по мистериозен начин бива откраднат и оригиналът на записите. Критиците са на мнение, че това е една от най-скандалните книги на нашето време. Известно е, че дневниците на Пушкин са писани до 1855 година, но според един упорит слух, поетът е продължил да ги пише и през 1856, и през първите седмици на 1857 - чак до гибелта си от изстрела на Дантес. Мнозина смятат, че „издателят" М. Армалински използва това обстоятелство, за да представи чрез този текст свой опит за мистификация, последвана от не малко спорове в Русия и в чужбина, и предизвикала най-вече порой от ругатни по негов адрес.
Николай Томашевски, един от авторитетните изследователи на Пушкин, нарича книгата „своеобразен клиничен документ, доказващ умственото разстройство и еротичната параноя на автора", а Юрий Линник, поет и доктор на философските науки, твърди, че „Записите" са „културен факт и независимо, дали това ни харесва или не, длъжни сме да се съобразяваме с него, да приемем и някак да се примирим с правото на художника да ни шокира".
Рейтинг: 5.89 / 9 гласа 
