Моите но-мадски хорники. "Пиратите умират млади - моите но-мадски хроники" от Михаил Кунчев е откровена книга за смелостта и саможертвата! Книгата е "пиратски дневник", в който човешките истории са много по-запомнящи се от исторически забележителности като Акропола, пирамидата Чичен Ица, Червеният площад, Заливът на костенурките или Джамията на шейх Зайед. В книгата за първи път се разказва какво се е случило с българите в Кербала!

Насилието не е зло. Насилието е средство и често това, което разделя нас, стадото овце, живеещо в малкия си уютен свят, от вълците с чалми и калашник някъде там, са овчарските кучета, използващи насилие, за да ни опазят от кошмарите на ада, който се протяга към нас все по-хищно. Както един от най-важните писатели на нашето време, Джордж Оруел, казва: "Хората спят спокойно в леглата си нощем само защото сурови мъже са готови да прилагат насилие от тяхно име". Много от героите в тази книга са обучени в това да прилагат насилие в защита на мира и тези, които обичат. Нас - техните семейства, приятели, съседи.

За четири години навъртях около петдесет хиляди кило­метра и категорично мога да кажа, че забележителностите, които видях, не струват нищо пред човешките истории, с които се срещнах. Нито Акропола, нито пирами­дата Чичен Ица, Червеният площад, нито Заливът на костенурките или Джамията на шейх За­йед могат да ме накарат да се усмихна, когато се насиля да си ги припомня. Но пък хората, които срещнах там - определено.

Нямам никакво намерение, а и право нито да вдъхно­вявам, нито да съветвам, най-малкото да поучавам някого с тази книга. Тя е просто един пиратски дневник, в който събрах изключителните истории на някои от силните мъже и жени, които срещнах по пътя си, а покрай тях ще прехвърчат и по една или две туристически забележителности, колкото да имате идея къде се случват нещата.

Нещата се стекоха така, че освен тях, сега ще имам честта да бъда и първият човек, който ще разкаже цялата история за най-важната битка на българската армия в последните седемдесет години. Първата българска победа от Втората световна война насам, изпълнена като по сценарий на американски филм за тюлените. Бърза операция на малък екип от специалните ни сили в Кербала, Ирак, след която "Ню Йорк Таймс" ще възкликне: "Посегнеш ли на бълга­рин, приготви се да умреш пръв".

История за шестима мъже, издълбали сами имената си на куршум и изправили се срещу цяла армия, за да спасят другарите си. Пиратите умират млади. Независимо на каква възраст.

"Наясно съм, че в следващите дванайсет часа ще бъда пребъркван, разпитван, опипван и събличан, и съм се примирил отдавна.
И няма как. При температура от четиресет и един градуса влизам в летището с високи военни четирисезонни обувки, дълги тактически панталони, а на рамо съм наметнал есенна британска военна шуба в горски камуфлаж. Потя се, все едно съм под душа, но само след няколко часа ще зъзна и ще се опаковам като ескимос, защото крайната ми дестинация е Северна Шотландия, където температурата в момента е с малко повече от трийсет градуса надолу, гарнирана с постоянен дъжд. Говорим за най-мокрия и студен юли, който страната е виждала от откриването на метеорологичните измервания досега. Да, моят прословут късмет.

През последните четири години съм бил задържан, арестуван, разпитван и учтиво молен да обясня външния си вид и екипировката си толкова много пъти, че паническият страх да не би случайно да привлека вниманието на охраната, отдавна не е на дневен ред. Четири дълги години, в които пътувах от Балканите до Близкия изток и обратно в търсене на философията на пътя на воина и през които все по-често бях посрещан с прякора си NO-MAD, отколкото със собственото си име. Това приключение е последното преди дългата почивка, която смятам да си взема, за да нахвърлям този дневник на спокойствие на родна земя. Спокойствието обаче е последното нещо, което мога да очаквам от полета си в тези размирни времена.

Служителите на скенера се споглеждат учудени, след като от военната си раница започвам да вадя една след друга ударо- и водоустойчиви кутии, натъпкани с обективи, батерии и всевъзможни чаркове за апаратите ми. Научил съм си урока по трудния начин. Не ги поглеждам в очите и разхвър-лям джаджите, сякаш го правя в спалнята си, без дори да мигна.

– Какви са тия неща? Защо всичко е камуфлажно? – подозрително пита един от гранична полиция, вадейки лаптопа ми, който е в пустинна окраска и с гумен пач на Архангел Михаил с надпис "Архангеле, пази ни!". – Абе, ти откъде се връщаш, а?
– Отникъде – отивам на почивка – отвръщам спокойно. Много лесно и за съжаление, доста естествено си придавам вид на пухкаво момче на средна възраст, което просто обича да си играе на войник, но е виждало автомат само в Ютюб.

Това видимо не е достатъчно за служителя по сигурността, който продължава да рови и не му се вярва, че всичко в багажа ми е в пустинен или мултитеренен камуфлаж. Знам какви са притесненията му. Ежедневно оттук минават по няколко западни доброволци, които са воювали срещу Даеш в Ирак и Сирия и се завръщат по родните си места за почивка. Но и такива, които са проливали кръв ЗА "държавата". За разлика от повечето от тях обаче, в чантата си нямам нито каска, нито бронежилетка и това май оправя положението. Човек би се изумил колко много военна екипировка всъщност е позволено да носиш в багажа си. Почти всичко без огнестрелно оръжие - кевларени каски, бронежилетки с плочите в тях, джобове за пълнители... Направо не е истина... Знам всичко това, защото съвсем наскоро човекът, на когото ще гостувам, е минал през същото това летище с подобен багаж и екипировка, но за разлика от мен наистина се е връщал от Иракски Кюрдистан, където в рамките на една година е воювал рамо до рамо с пешмергите (редовната кюрдска вой-ска), християнските милиции и обикновените кюрдски доброволци срещу наемниците на Даеш.

Таз е на петдесет и една, но в страхотна физическа форма. Бил е в елитните 1st Para на британските военновъздушни сили, после във Френския чуждестранен легион и накрая доброволец срещу "Ислямска държава". Всъщност много малко от западните бойци използват това име за групировката. Логиката им е, че наричайки ИДИЛ "държава" на разбираем език, ти я легитимираш пред света и се съгласяваш, че има право да е законна и автономна политическа сила. Затова Даеш, акроним на арабски, който в крайна сметка значи почти същото (Ислямска държава в Ирак и Леванта), е най-често използваното от тях име. Навик, който за няколко дни усвоявам и аз.

Във Франкфурт за малко не изпускам свързващия си полет за Единбург. Охранителите са толкова убедени, че са попаднали или на атентатор, или на наемник, че почти ме събличат гол. Търсят острие дори между пръстите на краката ми, което и досега ми се струва смехотворно. Разбира се, абониран съм и за вече традиционните за мен натривки за барут. Трябва да изчакаме специалната тестова машина да се прекалибрира, а полетът ми е след петнайсет минути, затова нервнича сериозно и дори се поскарвам със служителя, който е невъзмутим. Това малко ми напомня за историята на един приятел, заловен от полицията с три чувала брашно в колата. Органите на реда са убедени, че са издебнали най-крупната сделка с кокаин в историята на България. Когато приятелят ми вижда, че не е шега, той и спътниците му избухват в неистов смях, който органите на МВР веднага отдават на факта, че няма как и те да не са дрогирани, щом мъкнат три чувала кокаин. Истинска история. Такива и най-големият писател не смее да разпише, защото звучат просто нереално."
Из книгата