"Стоях на подиума и държах в ръце трофея за най-добър играч на световното първенство. Когато бях дете и още не знаех колко е трудно да покориш върха, мечтаех и аз един ден да стана най-добрият в света. И когато това наистина се случи, когато вече стисках "Златната топка", тъкмо в този момент единственото, което изпитвах, беше тъга. Това можеше да е най-щастливият миг в кариерата ми, но не беше. Изгубихме на финала на световното и още под въздействието на мача, единствената мисъл в главата ми беше - край, свърши се.
Докато чаках на терена спикерът да ме повика за награждаването, опитвах да не поглеждам към другата купа. Не се получи. Очите ми се впиха в трофея на световния шампион, който в Русия наистина мислехме, че можем да отнесем у дома, в Хърватия. В този момент, в подгизналата от дъжда Москва, преживях огромно разочарование - онова да изгубиш трофея, който е бил така близо, но изведнъж, след цялата борба и мъки, се е изплъзнал от ръцете ти. За част от секундата си представих какво би било сега да ме повикат и да ми връчат тази купа, да я вдигнем със съотборниците ми високо във въздуха и с цяло гърло да викнем към запалянковците ни: "Хърватия, напред!". Какво щастие би било това...
Но бурните аплодисменти, последвали името ми, разнесло се от високоговорителя, ме изтръгнаха от тази мимолетна фантазия. Струва ми се, че всичко вършех механично. Всъщност така беше от момента, когато на терена, малко след последния съдийски сигнал, докато французите ликуваха, а ние се опитвахме да приемем тъжната действителност, до мен се приближи служителка на ФИФА и ми каза, че съм избран за най-добър играч на първенството. Беше сърдечна, честити ми и обясни, че връчването на наградата ще е в третата част на церемонията. Не запомних нито думичка, защото, подобно на съотборниците ми, бродех по терена, сякаш в търсене на местенце, където да се скрия и наплача.
Гледах към трибуните и към всички онези хора с карирани екипи, с шапки и шалове, знамена и плакати в наша подкрепа, дошли от четирите краища на света, преминали през какво ли не, за да стигнат в Русия, купили билети и викали за нас. Мислех за стотиците хиляди хора в Хърватия, които по площадите, кафенетата, в апартаментите си и изобщо навсякъде, където може да се включи телевизор, трепетно очакваха и се надяваха на победа. В онзи момент имах чувството, че сме ги излъгали, но това не продължи дълго. Именно феновете ни на стадиона направиха всичко, за да притъпят мъката от поражението, като със скандиранията си, със своите песни и жестове, ни показаха колко се гордеят с нас. Точно затова емоционално ми беше още по-тежко. Страшно съжалявах, че не направихме онази последна крачка, за да им подарим едно невероятно преживяване и заедно да празнуваме титлата на световен шампион. Тогава и през ум не ми минаваше, че ще изживея тази емоция ден по-късно, в Хърватия, когато повече от половин милион души ни приветстваха по улиците на Загреб, и то наистина като световни шампиони.
Докато вървях по тревата, се опитвах да запомня всичко около мен, защото знаех, че това е миг от историята, за който винаги ще се сещам, макар гърлото ми да се свиваше от кошмарните ми мисли. От това странно състояние ме изтръгна Марио Манджукич. Огромен и як, с вид на хулиган и мрачен като страшен бодигард, той се приближи до мен и с глас, разкъсван между риданията и гордостта, ми каза: "Хайде, и на мен ми е тежко, но сега не бива да плачем. Дадохме всичко от себе си и направихме нещо голямо, трябва да сме горди".
С Манджо бяхме заедно цели дванайсет години, през които преживяхме успехи и поражения. Той е горд, има силен характер и не се предава лесно. Мисля, че по това си приличаме, само дето той по-успешно прикрива емоциите си. След него дойде и Ведран Чорлука, един от най-скъпите ми спътници във футбола, и ми каза нещо подобно. Един на друг си вдъхвахме кураж, защото в този миг всички се чувствахме еднакво. Помогнаха ми да не се поддавам на мъката. Споделях я с приятелите си, със съотборниците, с феновете, и едва тогава, малко по-спокоен, изпълних това, което повеляваше протокола.
Опитах да се концентрирам максимално, когато, съпроводен от шумните одобрителни възгласи на съотборниците ми, както и от възторжените аплодисменти на френските национали, се качих на трибуната, където бяха шефът на ФИФА Джани Инфантино,
Владимир Путин, Емануел Макрон, Колинда Грабар-Китарович и други участници в награждаването. Мина ми мисълта, че целият свят ме гледа и нямам право да посрамвам себе си, съотборниците и Хърватия. Този път дори не погледнах купата за шампиона, докато минавах край нея. Сигурно в този моментът приех истината, че това е краят на една хубава история и той невинаги е съвършен.
Ако сега ме попитате какво точно ми говореха шефът на ФИФА, президентите на Русия и Франция, хърватската президентка, повярвайте, не знам. Спомням си само откъслечни моменти, както и че всички бяха много внимателни. Сякаш искаха да покажат колко съчувстват на онези, които трябва да понесат поражението във финала на световното първенство. Инфантино ми каза, че се радва за мен и съжалява за загубата на Хърватия. Путин ми връчи трофея за най-добър играч, честити ми на английски с "Браво!". Макрон каза нещо в стил, че сме изиграли феноменален мач. Нашият президент г-жа Колинда Грабар-Китарович споделяше тъгата ни от поражението, но и гордостта, че сме се приближили до световния връх.
С огромно облекчение се добрах до местенце на подиума, където можех да остана сам. Бях тъжен в мига, когато бях достигнал най-големите висини в кариерата си. С купата в ръце, обърнат към фоторепортерите, изпълних и това задължение, но се чувствах като прегазен от влак. Докато отзад не отекна шумната подкрепа на съотборниците ми, а веднага след това силното ръкопляскане на целия стадион. В този момент за пръв път усетих че ме побиват тръпки и махнах на публиката. Сякаш в тази секунда започнах да се изтръгвам от прегръдката на тъгата и проумях, че Хърватия е направила нещо невероятно. Почувствах прилив на неимоверна гордост и хвърлих поглед към онази част от трибуните, където предполагах, че са жена ми, децата, родителите, сестрите ми, моите приятели. Скоро след това на почетната стълбичка до мен застана Килиан Мбапе, който беше обявен за най-добър млад играч на първенството. Той е страхотен нападател. Едва на деветнайсет е, а вече може да променя хода на мачове от най-висше ниво. Какво ли ще стане, като натрупа нужния му опит и рутина, колко още може да постигне?
"Моите поздравления, много се радвам за теб!" - ми каза, преди още да успея да му честитя, задето толкова млад вече е победител на световното и носи титлата на първенец. Мбапе ми се видя скромно момче, което въпреки целия този блясък и напрежение, е стъпило здраво на земята. Продължи ли така, ще направи чудеса.
И още нещо. Преди да сляза от подиума, сега вече осъзнал, че съм обявен за най-добрия играч на Мондиал - 2018, през главата ми като светкавица премина спомена за дядо ми Лука. Колко щастлив и горд щеше да е, ако бе доживял да види как се сбъдват мечтите ми. Бях на шест, когато четниците го убиха безжалостно, близо до къщата ни. Тогава не можех да проумея това убийство и загубата, не мога и днес. За кратко беше част от живота ми, но пък достатъчно дълго, за да остави у мен дълбока следа и чувството за семейна обич, привързаност и преданост."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
