"Искам да ви разкажа една история. Историята на моя живот. Мислех, че да ви се представя, ще е най-лесното нещо на света. Но грешах. Оказа се най-трудното. Когато се запознаваме с някого, е прието да се представим с името си. Това е първото нещо, което правим, и по този начин другите ни разпознават. И аз го правя. Казвам на хората, че името ми е Марина. Това обаче не е името, което родителите ми са ми дали, когато съм се родила, а е името, което сама си избрах, когато бях на около четиринайсет години. Рожденото ми име като всичко останало от ранното ми детство е изгубено във времето.
Важните неща, първите спомени, които ни помагат да установим самоличността си и които повечето хора приемат за даденост, за мен са отдавна забравени. Кои са били родителите ми? Как са се казвали и какви са били? Не зная. В съзнанието си нямам техен образ, нито бегли спомени. Нямам представа дори как са изглеждали. Задавам си много въпроси, на които никога няма да получа отговор. Как е изглеждал домът ми и как сме живели? Разбирала ли съм се със семейството си? Имам ли братя и сестри, които ме помнят, и ако имам - кои са те и къде са сега? Как съм се забавлявала? Била ли съм обичана? А щастлива? Кога имам рожден ден? Коя съм? Засега това е всичко, което знам за себе си: родена съм около 1950 година, някъде в северната част на Южна Америка. Най-вероятно във Венецуела или в Колумбия. Не знам в коя от двете. Но тъй като впоследствие прекарах голяма част от живота си в Колумбия, казвам на хората, че съм оттам.
Единствените истински спомени, които имам, тези, които мога да си спомня достатъчно добре, че да ги споделя с вас, са неясни и не особено проницателни. Например черната ми кукличка. Нея си я спомням. Все още помня с подробности черната ѝ надиплена пола и панделките от червен сатен, които се спускаха по блузката ѝ. Кожата ѝ беше мека, а косата ѝ - черна и рошава; спомням си как обрамчваше нежното ѝ мургаво лице. Помня и една шевна машина. Черна, със златни завъртулки отстрани, а до нея имаше стол, върху който често бяха струпани купчини платове. Може би майка ми е обичала да шие? Никога няма да разбера. Знам обаче, че домът ни беше скромен - за тоалетна използвахме дупка в земята. Около мен кипеше дейност. Винаги имаше много хора. Селото беше изпълнено с детска глъчка.
По-добре си спомням как изглеждаше малкият ми свят отвън. Една пътечка от червени тухли е особено ясна в съзнанието ми. Помня, че от къщата се отиваше към градина, а после към някакво място, където съм сигурна, че с часове берях зеленчуци. Освен този спомен имам и един, в който някой ме вика обратно вкъщи. Повечето пъти не се подчинявах. Когато този спомен идва в съзнанието ми, се чувствам на крачка от това да си припомня истинското си име, понеже със сигурност са го викали. Това ме измъчва, остава някъде извън обсега ми. Какво друго? Какви други спомени са ми останали? Виждам как възрастните слизат от висок хълм по криволичещ път, после отново тръгват нагоре с туби вода. Спомням си и колите. Рядко се виждаха. Най-много три или четири на ден. И до днес, когато видя планина, нещо трепва в мен, затова ми се струва, че най-вероятно съм живяла в планина. И това е всичко, което мога да ви разкажа, защото не знам нищо повече. Защото един ден всичко се промени завинаги.
Имаше нещо в граховите шушулки, което ме хипнотизираше. Не знам защо, но ми се струваше като магия, когато издутите шушулки се пукаха, щом ги стиснех в ръка. Затова мястото, където растеше грахът, за мен беше специално и прекарвах много време там, погълната в собствения си малък свят. Зеленчуковата градинка беше в края на двора ни. В онзи ден, както винаги когато нищо не се случваше, се бях промъкнала в нея по пътечката от тухли, която тръгваше от задната врата на къщата ни и преминаваше през двора. Около мен имаше други деца. Чувах ги, но нямах желание да разбера защо бърборят така развълнувано. Исках единствено да седя на сянка под листата, далеч от ослепителното слънце.
Бях на четири години, почти пет - помня, че с нетърпение очаквах петия си рожден ден, - и от моята гледна точка зеленчуците ми се струваха огромни. Растяха в повдигнати лехи и образуваха гъст зелен шубрак и високи лози, които сякаш се катереха по оградата. Първи бяха зелките и марулите, след тях - редиците на плъзналия навсякъде боб, а зад него беше мястото, където растеше грахът - растенията бяха пищни и гъсти, с множество филизи, листа и натежали шушулки. Наведох се и откъснах най-близката шушулка. В дебелата обвивка се криеха сладките лъскави смарагдови топчета, които търсех. Скоро от едната ми страна имаше малка купчинка от празни шушулки, а от другата - нарастваща купчинка от грижливо подредени грахчета. Вглъбена в тази дейност, изобщо не забелязвах, че не съм сама в градинката.
Случи се толкова бързо, че е само кратък отрязък от спомен. В един момент бях клекнала върху голата пръст, съсредоточена в работата. А в следващия видях черна ръка с бял парцал и преди да успея да извикам, тя вече беше посегнала към лицето ми и го беше покрила изцяло. Мисля, че съм се опитала да изпищя. Това е инстинкт. Може би дори съм успяла. Но кой е можел да ме чуе, скрита на моето специално място? И когато подскочих от страх, усетих острата миризма на някакъв химикал, който вече изпълваше дробовете ми. Ръката на лицето ми беше огромна и груба, а силата на онзи, който ме държеше - непреодолима. Последната ми мисъл, преди да изпадна в безсъзнание, беше проста: със сигурност ще умра.
Нямах представа колко време е минало, когато постепенно започнах да се пробуждам, но всичко ми се струваше някак особено. Долавях тихи шумове около себе си и напрягах слух, за да чуя нещо, което да ме успокои. Къде съм? Какво се случи? Опитах се да се отърся от дълбокия сън, но клепачите ми тежаха прекалено много. Нямах достатъчно сили да отворя очи, затова продължих да се ослушвам, за да разбера какво се случва. Скоро разпознах звуците на домашни животни - бях сигурна, че чувам петли. Мисля, че и прасета. И патици. Чувах и още един звук, който ми беше познат. Двигател. След малко осъзнах, че шумът от двигателя е навсякъде и че се треса под ритъма му. Шумът ту се усилваше, ту затихваше, вибрираше и аз подскачах с него. Бях в кола! Или - да, може би беше това! - в камион.
Сигурно беше обаче, че се движим по неравна, камениста земя - предположението ми беше потвърдено, когато най-сетне намерих сили да отворя очи. Ярката слънчева светлина направо ме заслепи и цветовете се сляха в ивици, които прехвърчаха покрай мен. Нямах представа къде съм, още по-малко къде ме карат, но камионът явно се движеше бързо и аз се търкалях напред-назад. После осъзнах, че не съм сама. Не успявах да видя ясно другите пътници около мен, но чувах плач, хлипане и отчаяни викове "Пуснете ме!". В камиона имаше и други деца - уплашени деца, също като мен. Не знам дали от страх, или заради ефекта от онова, с което ме бяха упоили, но гласовете и образите се превърнаха в мъгла от цветове и звуци и отново изгубих съзнание.
Когато се събудих, все още не знаех колко време е минало. Вниманието ми беше насочено към едно-единствено нещо: водните пръски, които от време на време ме удряха през лицето. Земята около мен като че ли се тресеше и осъзнах, че някакъв човек ме носи. Тялото ми подскачаше в такт със забързаните му крачки, а лицето ми, с коса пред очите, гледаше към движещата се земя. Клонки и листа се заплитаха в мен и ме удряха. По краката и стъпалата ми болезнено се забиваха тръни, които разкъсваха кожата ми. Някакъв мъж ме носеше на рамо и тичаше през гъста гора и въпреки че не го виждах, знаех, че до нас тича още някой. Чувах как земята пука и хрущи под тежките стъпки на два чифта крака. Но нищо повече - къде бяха изчезнали останалите деца?
Мъжете като че ли бързаха все повече и повече с всяка изминала крачка и се зачудих дали бягат от нещо и са изплашени като мен. От някое животно ли? Или от чудовище? Знаех от приказките, че в джунглите живеят страшилища. Начинът, по който мъжете дишаха - чувах, че се задъхват от паника, вероятно и от изтощение, - като че ли подсказваше, че ни преследва нещо опасно. От време на време мъжът, който ме носеше, залиташе застрашително, а коленете му поддаваха. Не знаех колко път сме изминали или накъде отиваме, но усещах, че е минало доста време. Мъжът се олюляваше, все едно ще падне, а аз бях прекалено уплашена, за да направя нещо друго, освен инстинктивно да се вкопча в него. Оставаше ми единствено да се надявам, че сме избягали от онова, което ни преследваше, каквото и да беше то.
Най-накрая мъжът спря и тялото ми рязко подскочи. После усетих, че ме завърта, сякаш не е сигурен накъде да поеме. След това обаче пак тръгнахме, навлизайки в още по-дълбок и по-гъст шубрак, после отново спряхме, и то още по-внезапно. Вкопчих се още по-здраво, но понеже мъжът ме беше сграбчил грубо, го пуснах, когато ме свали от рамото си и ме хвърли на земята. Опитах се да се изправя, за да видя кой ме е носил, но когато успях да застана на четири крака и се обърнах, видях единствено два чифта дълги крака, които се отдалечаваха от мен, бягайки. Едните бяха тъмни, а другите - светли, но скоро се загубиха в мрака. Виках след тях, пищях, молех ги да не ме оставят. Въпреки че инстинктивно знаех, че са лоши мъже, страхът да остана самичка в гората беше по-силен. Но както се случва понякога в сънищата, от устата ми сякаш не излизаше нито звук, а след малко дори размазаните им силуети започнаха да избледняват и се сляха със сенките на дърветата и храстите - единственото, което виждах.
Останах там дълго време, коленичила, без да смея да помръдна, и просто се взирах в мрака; исках те да се върнат или поне се надявах да чуя вика на някое от другите деца. Чувствах се безпомощна, изоставена и уплашена да бъда сама. Защо не се върнаха? Защо избягаха от мен? Къде беше майка ми? Как щях да се прибера у дома? Тъмнината се сгъсти и сега, когато мъжете вече ги нямаше, зловещите нощни звуци на гората ме ужасяваха. Нямах представа къде съм, нито кога някой ще се върне, за да ме вземе. Бях облечена само с памучната рокля и гащичките, които майка ми ми беше сложила сутринта, и усещах хладината на влажната пръст, върху която лежах, докато се опитвах да се свия на възможно най-мъничко кълбо. Мъката и самотата ме съкрушаваха. Можех само да се моля, че ако затворя очи, всичко ще се оправи. Ако ги стиснех достатъчно силно, мракът може би нямаше да е толкова плашещ и скоро - моля те, Господи, дано да е скоро - майка ми щеше да ме намери. Може би, ако заспях, когато се събудех, щях да съм в безопасност у дома, в леглото си, и щях да осъзная, че всичко е било просто кошмар..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
