"На 13 април 1970 година изглеждало, че всичко на борда на командния модул Аполо 13 върви по план. След успеха на предишните два кораба всичко навеждало на мисълта, че тази нова мисия ще стъпи отново на лунната повърхност и ще успее да върне пак екипажа ѝ на нашата планета. Изведнъж един възглас от кораба разбил на пух и прах тази увереност: "Хюстън, имаме проблем".
Сами в Космоса, на хиляди километри от Земята, трима мъже се изправили пред сигурна смърт при неспособност да отстранят възникналата авария с ограничените средства, с които разполагали на космическия кораб. На 27 октомври 1915 година подобна трагедия се случила в едно от моретата, заобикалящи антарктическия континент. Ендюранс, корабът на експедицията на Шакълтън, разбит от ледовете, трябвало да бъде напуснат от своя екипаж, осъждайки двайсет и осемте мъже да се скитат върху ледове, заплашващи да се пропукат във всеки момент, в една напълно непозната територия, откъдето най-близкото обитаемо място се намирало на около 4000 километра разстояние.
Докато призивът за помощ от Аполо 13 изправил на нокти НАСА, най-голямата космическа организация в света, и специалистите ѝ заработили трескаво за разрешаване на проблема, мъжете от Ендюранс не разполагали с радио, за да отправят молба за помощ. Ако членовете на екипажа на космическия кораб са били убедени, че стотици инженери и учени ще работят денонощно, за да ги спасят, членовете на експедицията от морския кораб били наясно, че никой не знае дори къде се намират, нито какво им се е случило, поради което не таели никаква надежда, че някой ще им се притече на помощ и ще ги спаси.
Изгубени в Космоса. Изгубени в безкрая на Антарктида. Едните очаквали, че от наземния контрол в Хюстън ще им кажат как да разрешат своя проблем. Другите, най-вече водачите на експедицията, знаели, че те сами трябва да намерят решение на проблема си, ако искат да оцелеят. Ако командирът на мисията Аполо имал достатъчно хладнокръвие, за да произнесе едно просто изречение, което се превърнало в модел за кризисни ситуации, ръководителят на полярната експедиция сър Ърнест Шакълтън произнесъл друго изречение, което също заслужава почетно място в репертоара на човешката памет: "Момчета, да си вървим вкъщи". Първото изречение предизвикало безпрецедентно информационно разпространение, което може да си съперничи със стъпването на човек на Луната. Второто било началото на мъчително чакане върху леда, продължило шест месеца и завършило с пътуване в спасителна лодка в условия, каквито нито един моряк не би могъл да си представи дори и в най-кошмарните си сънища.
Аполо 13, макар никога да не стъпил на Луната, щял да бъде запомнен като един от най-големите успехи от надпреварата за Космоса поради това, че успял да върне живи тримата астронавти благодарение на извършената от наземния екип работа под времеви натиск. Трагедията на Ендюранс също щяла да бъде запомнена като едно от най-великите постижения на полярните проучвания заради това, че всички мъже са успели да се спасят, но в този случай благодарение на лидерството на Шакълтън, който в продължение на месеци успял да поддържа в своите хора надеждата, че ще съумеят да се измъкнат от ледения капан, който заплашвал да се превърне в техен покров.
За разлика от други полярни изследователи, които намерили своето място в историята, като Пири с покоряването на Северния полюс, или заради професионалната подготовка на техните експедиции, като Амундсен, или по начина, по който са посрещнали смъртта, като Скот, или дори заради това, че са предизвикали голяма трагедия, като Франклин... историята помни Шакълтън като изследователя, който винаги успявал да измъкне живи своите хора от възможно най-екстремните ситуации.
Настоящата книга разказва именно за този изследовател, за сър Ърнест Шакълтън, способен да мечтае за най-страховитите приключения, да ги организира за рекордно кратък период, да се изправи лице в лице с най-трудните ситуации и да успее да избегне катастрофата, когато всичко вече изглеждало безвъзвратно изгубено. Обаятелен лидер, който събирал най-различни хора в един екип, който съумявал да наложи своя авторитет, когато било необходимо, и който винаги се грижел за хората си, като предусещал страховете им и им вдъхвал надежди с почти майчинска загриженост. Без да се забравя обаче и неговото човешко измерение като мъж, който преследва своята житейска съдба, който препуска след химерата на един икономически успех, който има амбиции, смее се, страда, обича... и който се нуждае от скут, в който да се приюти.
Тези страници се стремят да разкрият живота на една личност, на изследовател и лидер, който е оставил незаличима следа в сърцата на всички, които са го познавали, който изковал едни от най-епичните епизоди от историята на полярните изследвания и чиято легендарност все повече нараствала с времето. Такъв е животът на Шакълтън, на приятеля Шакс, на сър Ърнест, на Шефа, както го наричали с уважение и преклонение неговите хора - вероятно титлата, с която най-много се възприемал. Човек, на когото са се възхищавали съвременниците му, а след това бил забравен и който в наши дни отново събуди безпрецедентен интерес и чиято личност се обви в очарователен ореол."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
