Поморие, юли 2022 г. Лятна академия "на стената" - по мое усмотрение. Стената е южният вал на старо Анхиало, пазеща го от късите, но разрушителни вълни, бушуващи в Бургаския залив. Строена и укрепена при социализма. Сладка раздумка с Тодор Костадинов, бивш генерален консул на България в Одеса (1995 - 2000). Запознава ме мой приятел от Поморие, медик, през 2018 г.
Тодор е потомствен комунист, офицер от 1-во главно на ДС. Завършил е история в СУ през 1966 г., бил е състудент на Людмила Живкова, Андрей Пантев и Владимир Попов (бивш ректор на ВТУ, живели са в една квартира). Костадинов познава добре Велико Търново, печели конкурс за преподавател по Нова обща история във ВТУ, но го убеждават да се откаже. Следва партийна кариера в Хасково като помощник на Първия секретар на Окръжния комитет на БКП и тригодишен курс в Дипломатическата академия при Външното министерство на СССР. Последното обстоятелство му дава възможност да реализира две дипломатически мисии в Югославия и две в Москва. Уволнен е през 1992 г. от Стоян Ганев, външен министър на България със съпруга рускиня, съветска гражданка. Върнат е на работа във Външно министерство от Георги Пирински и получава акредитация като генерален консул в Украйна, отговаряйки за четири области - Одеска, Николаевска, Херсонска и за Автономна република Крим, около 6 - 7 милиона украински граждани. Пенсиониран е от Иван Костов през 2000 г.
За да придаде убедителност на разсъжденията си, Тодор се впусна в обяснения за престъпната Одеса, за местните гангстерски групировки, контролиращи градската администрация и организирали палежа на Дома на профсъюзите, когато изгоряха като факли дузина мирни жители. Тодор се оплакваше, че е бил постоянно лъган от непостоянните украинци, мамили човек с ранг на пълномощен министър. Дъщеря му работи в Брюксел като референт към ЕП. Тодор беше приятен събеседник: говореше бавно, монотонно, но изключително увлекателно. Макар и минал осемдесетака, паметта му беше напълно удовлетворителна за целите на нашия разговор. Споделяше детайли от дипломатическата си дейност с непосредственост, която прелъстяваше. Съчетаваше я с невероятна лекота, белязала политическата и военна обстановка на втория Руско-украински конфликт (2022 г.). С опитното си око на грамотен международник успявах да различа кога е искрен, кога преиначаваше фактологията, но общото ми впечатление беше за човек, който продължава да се образова, да се интересува и най-вече да се въодушевява. Слушах безмълвен, опитах се да попивам, не съм го прекъсвал. Впрочем, попитах го не пише ли мемоар? Отговорът беше категоричен - Не. Втори въпрос, притежава ли документи, свързани с дипломатическата му дейност? Отговорът му беше - Не. Мисля, че излъга. Разконспирира ме...
Костадинов беше дипломат от старата школа. Пристрастията в оценките го издаваха. Макар и да се прикриваше, неприязънта към украинците и техните управници ставаше все по-очевидна. Споделяше пропагандните тези на Кремъл - Украйна е изкуствена държава, споразумение на комунистическите елити, Майданът е опит за преврат, дирижиран отвън, Путин е могъл да я погълне още през 2014 г., когато
Барак Обама е игнорирал проблема, давал обещания, а на следващия ден се отмятал. От време на време замесваше и фигурата на уж българинът Антон Кисе, коригирал фамилията си от Кисьов, за да стане депутат във Върховната рада. След като усети, че съм запознат поне частично с украинския политически пейзаж, Костадинов вкара в действие тежката артилерия - връчването на акредитивите си през 1995 г. В Украйна представянето на акредитивните писма на генералните консули става пред министър-председателя - техническата процедура чрез Външното министерство. Нашият човек чакал 15 - 20 - 30 дни и след като никой не го е потърсил, решил да действа по български (по втория начин). Пратил шофьора, който не знаел и дума на украински, като съгледвач. Известието е бързо и категорично: длъжностното лице в Министерството пожелало да му се изпратят: кашон водка от марката Белуга и Джони - черен етикет, за да стартира процедурата. Митология е, че руснаците пият много и постоянно. Историческите руснаци-украинците, постоянно се давят в алкохол, каканижеше дипломатът. От разговора ни не стана ясно кой е платил подаръка - в украински гривни струвал поне три месечни заплати на държавен служител.
На моето настояване, че макар и тежко корумпирана държава, Украйна все пак е функционираща демокрация и украинският народ трудно би приел силовашкия авторитаризъм на Путин, отговори троснато - "Майната ѝ на демокрацията, Русия ни е по-важна". На следващия ден вече пътуваше за София, щеше да посреща брюкселската си дъщеря и внуците.
