|
|
|
Книжката съдържа пет приказки на българския класик Валери Петров . ... "Скок! Скок! Скок! - еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от III "В" клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава. — Стой мирно! - казал ѝ Ванчо. И раницата се спряла на място. — Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли? И раницата закимала, че е разбрала. — И тогава ще те покажа на всички. И раницата заподскачала радостно. А Ванчо се плъзнал ... |
|
|
"Четивото, което държите в ръцете си, всъщност, можеше да бъде разделено на три отделни книги. От една страна това е сборник със стотина от най-предпочитаните от мен ястия. От друга - това са вариациите за изпълнение на повечето от рецептите, защото всеки творец в кухнята ще потвърди, че добрата рецепта е база за създаването на поне, още, три нови! (Тях ще откриете като идеи под насоките за приготовление). И не на последно място, освен стъпки и продукти, тук споделям и някои истории зад различните ястия, като това няма за цел да превърне кулинарната книга в биографична (съвсем не мисля, че ми е време за подобни ... |
|
|
Един клас, от който всички са вдигнали ръце. И един незрящ учител, който ги вижда истински. Именно чрез ръцете си. Проверката по име задава началото на учебния ден. Но в класа на Омеро Ромео произнасянето на едно име е нещо повече - то дава възможност на детето да съществува малко повече. Да бъде видяно истински с две ръце, положени на лицето му, там, където е изписана скритата истина. И тогава отговорът Присъства! вече съдържа в себе си смело придържане към живота, шанс нещо да се промени към добро. Предизвикателството е огромно. Един незрящ учител, зачислен към класа, с който никой не иска да се занимава. Той не може ... |
|
|
В името на децата Мария Монтесори взема най-тежкото решение в живота си. Рим, краят на XIX век. Докато в Лондон, Париж и Берлин ври и кипи от женски движения и мъжете почти са свикнали вече с факта, че жените могат да гласуват наравно с тях, във Вечния град оспорват дори мисълта, че една жена може да е умна колкото един мъж. Жените в крайните квартали се трудят и живеят при нечовешки условия, а жените в централните части тънат в охолство в сянката на своите палаци. Но и едните, и другите са еднакво далеч от равноправието със своите съпрузи. Само тук-таме се появява някоя бяла птичка, претендираща за еднакви умствени ... |
|
|
"С всяка следваща стъпка пътят става все по-здрав под нозете ни. С всяка следваща дума неизменно достигаме до другия, когото търсим цял живот. С всяка следваща среща с другия разбираме все повече себе си. С книгата си Борислава Манова разгръща напълно поетическия си талант, за да сгрее всяка самотна душа и в най-студената зима, оставяйки ѝ най-точните думи, наместо дар." Симеон Аспарухов Сто години зима До днес болиш в мен като стар гнил зъб. Като януарски вятър, свирещ в костите. И в списъка на гостите неканени в съня ми - блудни, низвергнати странници - си пръв. Без заповед. Без пълномощно. ... |
|
|
Едно малко бяло мече, което повече от всичко обича да вика бау, но невинаги усеща кога да спре. Малко мече, което копнее да бъде голямо и страшно, но не ще и да чуе да не вика бау! Мече, което извиква дори подводно бау! Но идва време, когато над мечето проехтява дружно бау!!! Време, в което мечето научава важен урок и само си обещава да не вика никога, ама никога повече бау! Е, може би само веднъж, за последен път... Мечето, което викаше бау! Да викаш бау или не? Това е въпросът."Привет от Северния полюс, от място, сковано в лед и тишина, тишина по-бяла, по-смълчана и притихнала... Докато не проехтява едно гръмко: – ... |
|
|
Нови римски разкази на Алберто Моравия са писани между 1954 и 1959 г. и представляват естествено продължение на предшестващите ги "Римски разкази", считани от критиката за определящи в неговото творчество. Това са разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата. Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите. Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот и търсят страст, а не любов. Точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с ... |
|
|
Исторически роман от 1938 до 1968 година. ... "Габор седеше на диванчето и се наслаждаваше на яйцата с шунка и хрян. Беше облечен в халат с цят бордо, останал от починалия съпруг, който със сигурност е паднал геройски някъде в Русия. Ирен седеше с чашка ликьор в ръка на отсрещното кресло и усмихнато го наблюдаваше. Пръскаше около себе си всепроникващия аромат на одеколон, от който на Габор му се завиваше свят. Понякога погледът му се плъзгаше надолу по женските крака, които смело се разкриваха изпод разкопчаното копче на пеньоара. Габор си дояде, а Ирен стана. - Имаш ли апетит за още нещо? - попита го тя, когато се ... |
|
|
Постмортален роман. ... "Светлата памет на Дявола" е първият постмортален роман, който проглежда в неведомото. Всички умираме, но не съвсем. Животът стига края си, смъртта обаче изправя безплътната ни същност на крака, провожда я в Небесното царство на светлината и ангелските песнопения. В Селенията намираме другото си естество, духовното, което прелива от най-чиста радост, прегърнало божествената мъдрост. Смиряваме се в човешката си жажда за праведен, вековечен живот, а добротата в нас расте до вселенски размери. Всеки, който по някаква причина, подобно на мен, се е върнал от Отвъдното, ще потвърди, че ... |
|
|
Книга от поредицата "Златни детски книги". ... Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име Понго и Мисис Понго. (Мисис прибави името на Понго към своето след женитбата, но повечето хора ѝ викаха само Мисис.) Те имаха щастието да притежават млада двойка човеци на име мистър и мисис Душкинг - мили, послушни и рядко умни, почти колкото кучета. Много разбираха от лай - например лаят, означаващ "Навън, моля!", "Вътре, моля!", "Побързайте с обяда ми!" и "Какво ще кажете за една разходчица?". А когато не разбираха, често се досещаха - ако ги погледнеш ... |
|
|
...то беше моето минало, а може би и моето бъдеще. ... Въпреки патината на времето, къщата беше прекрасна - точно каквато я помнех. Тавани по три метра и половина, високи прозорци, дюшемета, извито стълбище. Сега, докато бях в градината, си спомних и как грижливо подбирах сочните узрели ягоди, които Бърт после използваше за своя все още непрочут пай; представих си пукащите семенца върху езика ми и прилива на лятна сладост с всяка хапка. Обърнах се с лице към къщата и се замислих за цялостната атмосфера на занемареност, покрила Имението с ягодите. Мегс нарочно го беше оставила да се съсипва - пишеше го в писмото, но нямах ... |
