"Първоначално исках да напиша книга за унищожението на човека. Но когато започнах да пиша, от унищожението не остана много. Останаха, по-точно казано, тези неща, тоест всички последни неща. Само за тях си струва да се говори, и за нищо друго. Някои от главите в тази книга са посветени на детството, други на проблемите на семеизпразването у човека, трети на това, което се нарича любов. А също и на онова, което се сънува. Всички до една, разбира се, са посветени на смъртта, защото писането е разговор с мъртвите. А и без това мъртвите са навсякъде." Валентин Калинов "Разказват, че в джунглите на Южна Америка ... |
|
Александър, наричан Сандро, е единствено дете на Виторио, потомък на богата италианска фамилия, и на французойка от скромен произход. След всяко сияйно лято, прекарано в разкошното италианско имение, идва печална зима в невзрачния парижки апартамент. Прекрасно детство, пълно с обещания за бъдещи щастливи дни, но Сандро е едва десетгодишен, когато животът му се преобръща. Мъжът, в който той предстои да се превърне, ще мине през безброй съмнения, колебания, мимолетни наслади, огорчения и бягства, обречен непрестанно да се разминава със самия себе си, а и с голямата любов, озарила цялото му битие."Надявам се да съм се ... |
|
Написана просто, но въздействащо, това е притча за съвремието. В подножието на Френските Алпи разказвачът среща овчар, който тихо се е заел със задачата да засажда по сто жълъда на ден, в опит да залеси своя пуст район. Дори двете световни войни не могат да попречат на самотния му труд. Постепенно упоритата дългогодишна работа дава плодове: ландшафтът се променя, а животът и надеждата се завръщат по тези места. Жан Жионо 1895 - 1970 е френски пацифист, поет и писател. Част от историите му показват селския бит в областта Прованс. ... |
|
Предупреждение Ще дойдат дни - и ти ще спреш да знаеш, сърцето - да подсказва; и дори на глас неспирно да си го повтаряш, ти ще забравиш, ще забравиш ти. Сърцето млъкне ли - какво се случва нехае паметта. Пък ти плачи, затуй ли бърза всичко да научиш - за да забравиш, да забравиш ти. На себе си сърди се, клета душо! Очаквах го, откакто те видях тъй променена. Нещо ми подшушна: тя ще забрави, ще забрави тя. 1897, Робърт Фрост ... |