"Отивах на плаж, почти не бях спал заради силния вятър. Колко лесно се пречупва времето и с времето се пречупват коленете, гърбът, всичко. Морето вдигаше много шум, небето се подпираше върху водата с малки сини проблясъци, преследвани от черни облаци. С лявата ръка притисках шапката на главата си, на рамо носех сгъваем стол, през рамо – платнен сак, с дясната ръка се държах за перилото на дървеното стълбище, прорязващо дюните. Мислех си за моите си неща, когато внезапно всичко спря: вятърът, морето, храстите, ударите на сърцето и трепкането на миглите ми, вибрациите на ръждивата бодлива тел, ограждаща частните имоти отляво и отдясно. Смутих се, стори ми се, че отново ми прилошава, и в този миг на дезориентирана неподвижност единственото нещо, което се движеше, бе фигурка със златисти очертания: не тяло, не въртележка от прах, не трептяща светлина, а присъствие, което пробяга по дървените стъпала и се плъзна върху пясъка малко по-нататък. Помислих си: знам точно какво е това, може би знам и името му, макар все още да нямаше такова.
Сетне вятърът отново задуха, морето се втурна към брега с пенливите си вълни, бодливата тел се разтресе, храстите се приведоха, сякаш искаха да избършат потта ми. Закашлях се, не можех да се спра. Спуснах се по стъпалата надолу към плажа и спрях на няколко метра от ивицата черен като вода пясък. Опитах се да отворя шезлонга, но както обикновено, не се справих и за да освободя и двете си ръце, свалих шапката, която вятърът упорито искаше да откъсне от главата ми, притиснах я към пясъка със сандалите си и пуснах сака. Превит на две, пуфтейки от досада и болка, най-сетне се настаних на сгъваемия стол с лице към морето и вятъра. Но докато вдигах шапката си, столът се преобърна и в този миг на притеснение и разочарование пак се случи: видях искрящата златиста фигура да тича по сухия пясък, умело избягвайки най-наглите водни езици.
И тогава сторих нещо глупаво. Може би защото изненадата по-рано ме парализира, сега поисках да реагирам и се затичах, за да хвана този малък жив каприз от медна тел, сякаш наистина можех да тичам, сякаш наистина можех да го хвана. За всичко бе виновна главата ми, тя вече не ме слушаше. Направих, както си представях, мощен подскок, но всъщност десният ми крак едва се повдигна – наполовина колкото ми се искаше, – да не говорим за левия. Последваха още три-четири неловки скока, а после, щом усетих тежестта на тялото си, толкова различна от пъргавината, с която фигурата се втурна към утринната мъгла, към тъмната ивица на кея, към млада жена и момче, което май събираше мидички, се почувствах нелепо. Сърцето ми биеше неравномерно, твърде дългата ми коса влизаше в очите ми. Върнах се при стола, чантата, шапката. Имах чувството, че последната струя живот е изсмукана от гърдите ми с гумен маркуч като бензин от резервоар.
Трябва да се успокоиш, казах си. Масажирах нежно палеца на десния си крак, който ме болеше от известно време – нокътят ми бе почернял и почти се бе отлепил. Изпуфтях тежко, извадих от сака тетрадката си, нахлупих шапката на главата си и записах какво ми се бе случило, без да обръщам повече внимание на морето и на песъчинките, които горещият вятър разнасяше около глезените ми. Не знам колко дълго писах. По някое време явно съм заспал, та едва успях да хвана тетрадката и молива, преди морето да ги отнесе. Отвращават ме тези внезапни дремки на старците. Колко дълго съм спал, една минута, десет? Вятърът е отслабнал, въздухът вече почти не се вълнува, небето е побеляло, над морето се стеле блестяща металическа линия. Прелиствам песъчливата тетрадка, прочитам един ред – да, одобрявам, и десет – не.
Опитах се да свържа двата момента отпреди може би час, наместих ги на страницата заедно с кордона от дюни, храстите, плажа, дебелите бледи медузи, подмятани от леките вълни напред-назад по брега. В такива случаи ми помага равносметката на времето. Първо изтръгнах фигурата от пясъка, накарах я да изчезне; после се опитах да открия причина за повторната ѝ поява, за преследването по границата между сухата и мократа плажна ивица. Но главата и ръката ми бяха отмалели, не разбирах как наистина е станало. От друга страна, независимо дали знаех, или не знаех как е станало, имаше и нещо пределно ясно – фигурата ме изплаши, зашемети ме. Може би именно за тази сфера на знанието и незнанието – мястото, където фигурата е само лек срещу страха – трябва да се опитам да пиша. Ала е трудно, ще са ми нужни енергия и увереност, а сега изпитвам единствено съмнение и изтощение, преминаващо в сънливост.
Тези малки инциденти зачестяват. Когато все още ме обичаше, Нина ги наричаше сънища с отворени очи или щуротии. Лаура, от друга страна, веднага ги определи за лудост: „Пак полудя“, казваше. Така говореше и за котката, когато тя беснееше из къщата. Нора се изнервяше, подканяше ме: „Дай да отидем на лекар, понякога се притеснявам. Не си на себе си“. Аз обаче винаги съм държал на тези сривове, исках да си ги запазя; те сякаш бяха, за добро или лошо, леки потрепвания в тъканта на реалността, запазени само за мен. Когато бях млад, се смятах за голяма работа; казвах си: „Не се страхувай да сгрешиш, отличавай се и в най-доброто, и в най-лошото, бъди аз, отделяй се от тях, да не ти пука за нас и побързай, надувко, пресечи границата, да видим докъде можеш да стигнеш, осмели се да рискуваш жалкия си животец!“. И в известен смисъл наистина постигнах нещо важно. Но годините минават и човек става все по-безразличен, тялото – все по-малко възприемчиво, не толкова дръзко, самата реалност застива вцепенена. Кой би очаквал подобна разходка тази сутрин?
Бягащата фигура ме изненада, беше като земетресение. Да не говорим за неудобството: чувствах се като моята внучка Лича, четиринайсетмесечна, която пребледнява, когато майка ѝ отсъства; не плаче, но настоява да е в ръцете ми, кара ме да обикаляме стаите една след друга, за да провери дали не е там, а когато дъщеря ми се върне, първо я пренебрегва, после почва да пищи от радост, целува я по устата и ентусиазирано захапва с малкото зъбчета, които има, ту пръста, ту коляното ѝ. По-добре да зарежа тези обичайни оправдания – чувствам се зле, усещам празнота точно тук, в тила си, нямам кого да целувам или хапя. По-добре – казах си, докато острех молива си, – по-добре да пиша за рибарите, няколко реда за тъмните петна от отпечатъците на стъпките им по пясъка, начина, по който подреждат въдиците си, начина, по който ги пазят, жестокото удоволствие да уловиш живота на кукичката. По-добре да се опитам да осмисля дебелия мъж с флоралната риза и бермуди, появяващ се от време на време от мастиковите дървета, за да търси съкровища в пясъка, обхождайки плажа с примитивен металотърсач. По-добре да се занимавам със замислената кой знае за какво жена – разпознавам я въпреки разстоянието, – която върви с наведена глава, вероятно връщайки се от разположеното близо до кея кафене."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа 
