Петкратна носителка на литературния приз "Агата Кристи" - това е Луиз Пени. Романите ѝ от поредицата "Разследванията на инспектор Гамаш" са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи. Печели 11 литературни награди още с дебютния си роман "Убийството на художника" и няма друг автор, който да се похвали със същите награди. Но нещото, което определено я отличава от останалите автори на криминални романи е, че творчеството ѝ е насочено към жанра "уютно криминале", където Луиз Пени е сред най-знаковите имена. За разлика от съспенс трилърите, където сексът и насилието са неизменна част от развитието на сюжета, в романите от този жанр фокусът попада върху идилични, затворени общества, интимно познаване на човешките отношения и изграждане на образи, които събуждат съпричастност и симпатия у читателя. Ето защо в романите ѝ човешките взаимоотношения са не по-малко важни за нея от самата криминална загадка. Луиз Пени е умел познавач на мрака, който хората носят в душите си. Самата тя споделя, че голяма помощ в писането на поредицата се оказва собствената ѝ борба с алкохолизма, която е продължила цели 14 години. Резултатът обаче е ясен и победата в тази борба със себе си тя счита за най-голямото постижение в живота си.
В книгата "Камъкът на смъртта" феновете на Пени и инспектор Галаш ще се сблъскат с разследването странната смърт на изисканата и изтерзана Джулия Мартин по време на семейна почивка в хижа "Маноар Белшас", насред дивия канадски лес. Там семейство Галаш прекарват почивката си със семеството на убитата Джулия - заможната фамилия Фини, чиито членове са колкото отблъскващи, толкова и интригуващи в своята противоречивост. Много скоро обаче персоналът и гостите на "Белшас" са въвлечени в разследване на убийство. Случаят попада във вещите ръце на Арман Гамаш, който е решен да разплете мистерията с помощта на екипа си от млади специалисти. Стари тайни и ожесточени съперничества се пробуждат пред очите на полицаите, а хижата е пълна със заподозрени...
Откъс от книгата
Все още виждаше плика върху блестящия дървен под на внушителния вестибюл, където поканата бе паднала с лице нагоре, сякаш от много високо. Познаваше чувството. Втренчила се бе в плътната бяла хартия и в познатия почерк, който напомняше на паяжина. Беше битка на воли. Но тя знаеше кой ще победи. Кой побеждава винаги.
– Не ми се иска да ги разочаровам – заяви тихо Джулия Мартин накрая.
– Сигурен съм, че не бихте го направили.
Тя се обърна към него с широко отворени очи:
– Наистина ли?
Беше го казал от учтивост. Нямаше никаква представа какви са отношенията в семейството. Жената видя колебанието му и отново се разсмя.
– Простете ми. С всеки ден, който прекарвам със семейството, се връщам с едно десетилетие назад. Сега се чувствам като непохватна тийнейджърка. Неуверена, промъкнала се да пуши тайно в градината. И вие ли?
– Да пуша в градината? Не, от много години вече не го правя. Просто разглеждах мястото.
– Внимавайте. Не бихме искали да ви загубим.
В гласа ? долови лека нотка на флирт.
– Винаги внимавам, мадам Мартин – отвърна Гамаш, като се постара да не отвръща на флирта. Подозираше, че ? е навик, при това съвсем безобиден. Наблюдаваше я вече няколко дни и забеляза, че използва същата интонация за всеки мъж, жена, член на семейството ?, непознат, куче, катеричка, птичка. Гукаше на всички.
Някакво движение встрани привлече вниманието му. Стори му се като размазана бяла ивица и сърцето му подскочи. Да не би мраморният камък да бе оживял? Дали не се придвижваше тромаво към тях от края на гората? Обърна се и на терасата видя фигура, която потъна в сенките. После се появи отново.
– Елиът – провикна се Джулия Мартин, – чудесно. Носиш ли ми брендито с бенедиктин?
– Oui, мадам. – Младият сервитьор се усмихна, докато ѝ подаваше чашата от сребърния поднос. След това се обърна към Гамаш: – А за вас, мосю? Какво да донеса?
Изглеждаше толкова млад, лицето му бе толкова открито. И все пак Гамаш знаеше, че младият мъж бе дебнал зад ъгъла на хижата и ги беше наблюдавал. Защо?
– Не ми се иска да ги разочаровам – заяви тихо Джулия Мартин накрая.
– Сигурен съм, че не бихте го направили.
Тя се обърна към него с широко отворени очи:
– Наистина ли?
Беше го казал от учтивост. Нямаше никаква представа какви са отношенията в семейството. Жената видя колебанието му и отново се разсмя.
– Простете ми. С всеки ден, който прекарвам със семейството, се връщам с едно десетилетие назад. Сега се чувствам като непохватна тийнейджърка. Неуверена, промъкнала се да пуши тайно в градината. И вие ли?
– Да пуша в градината? Не, от много години вече не го правя. Просто разглеждах мястото.
– Внимавайте. Не бихме искали да ви загубим.
В гласа ? долови лека нотка на флирт.
– Винаги внимавам, мадам Мартин – отвърна Гамаш, като се постара да не отвръща на флирта. Подозираше, че ? е навик, при това съвсем безобиден. Наблюдаваше я вече няколко дни и забеляза, че използва същата интонация за всеки мъж, жена, член на семейството ?, непознат, куче, катеричка, птичка. Гукаше на всички.
Някакво движение встрани привлече вниманието му. Стори му се като размазана бяла ивица и сърцето му подскочи. Да не би мраморният камък да бе оживял? Дали не се придвижваше тромаво към тях от края на гората? Обърна се и на терасата видя фигура, която потъна в сенките. После се появи отново.
– Елиът – провикна се Джулия Мартин, – чудесно. Носиш ли ми брендито с бенедиктин?
– Oui, мадам. – Младият сервитьор се усмихна, докато ѝ подаваше чашата от сребърния поднос. След това се обърна към Гамаш: – А за вас, мосю? Какво да донеса?
Изглеждаше толкова млад, лицето му бе толкова открито. И все пак Гамаш знаеше, че младият мъж бе дебнал зад ъгъла на хижата и ги беше наблюдавал. Защо?
Източник на снимката: Издателство "Софтпрес"
