"Луси Краун" е името на новата книга на Ъруин Шоу

Блестящата репутация преследва Ъруин Шоу още с първия му роман "Младите лъвове". "Луси Краун" е третата му книга, а новината е, че тя вече е публикувана и у нас. Книгата е по книжарниците от 10 юли благодарение на издателство "Бард".

С присъщата за Ъруин Шоу психологическа проницателност, в романа се разглежда темата за семейните отношения. Семейство Краун изглежда сплотено и щастливо, особено за хората, чиито бракове вече са се разпаднали. Но идва и моментът на изпитание - Оливър Краун заминава по работа и оставя сами съпругата си Луси и техния син, Тони, в курорт в Върмонт. Тогава студентът, който е нает за компаньон в грижите, се влюбва в Луси. Тя се чувства измамена в брака си и не успява да се противопостави на връзката им. Между тях започва нещо, което за нея е случайна афера. Това семейно предателство обаче има и един свидетел - синът ѝ Тони. Изневярата води до разпадането на брака, а студът се простира и в отношенията с Тони. Ъруин Шоу проследява историята на героите си в продължение на дълги години. И по достоен начин, с голям проникновен талант показва как пропадат съдбата на трима души, които може би биха могли да бъдат добри.

Анотация на книгата
Всички завиждат на семейство Краун - но на Луси нещо не ѝ достига.

При едно семейно пътуване до Върмонт, докато съпругът ѝ отсъства, тя се впуска във връзка с друг мъж... и синът ѝ Тони ги заварва заедно. Предателството разрушава семейството и отчуждава Луси от сина ѝ. След двайсет години двамата се срещат случайно в един парижки бар. Луси разбира, че най-после има шанс да изкупи вината си...

Изключителна творба, пълна със смайващи психологически прозрения. Има чудесен послевкус, като добре отлежало уиски...

Откъс от книгата
По това време в повечето барове и нощни заведения на големия град пееха "Обичам те, Париж, напролет, обичам те, Париж, наесен...". Беше два часът сутринта, през юли, шампанското вървеше по осем хиляди франка бутилката, а певиците се напъваха да убедят туристите, че да си в Париж, си струва осем хиляди франка бутилката.

Същото, сякаш наистина го мислеше, пееше и цветнокожият певец с грубо, отрудено харлемско лице, седнал пред жълтеникавото пиано в дъното на дългото тясно помещение, когато жената се появи на вратата. Тя се поколеба за миг, стъписана пред пороя от звуци и погледите на пиещите пред бара, близо до входа. Тогава към нея се приближи собственикът, усмихнат, защото жената явно беше американка, облечена беше с вкус и не беше пияна.

– Добър вечер - каза той на английски.
Собственикът говореше английски, защото барът му се намираше в осми район и голяма част от клиентелата, поне през лятото, се състоеше от американци.
– Сама ли е госпожата?
– Да - каза жената.
– На бара ли бихте желали да седнете, или на маса, мадам?
Жената хвърли бърз поглед към бара. Там имаше няколко мъже на различна възраст, двама от които открито гледаха към нея, и една млада жена с дълга руса коса, която казваше:

– Чарли, скъпи, три пъти вече ти казах, че тая нощ съм с Джордж!
– Маса, ако обичате! - каза жената.

Собственикът я поведе към средата на помещението, преценявайки я набързо с професионален усет, докато се провираше между масите. Реши да я настани в съседство с други трима американци, двама мъже и една жена, малко шумни, но безобидни, които непрекъснато искаха от пианиста да свири "Сейнт Луис уоман" и които може би щяха да проявят склонност да предложат на дамата нещо за пиене, като видят, че тя е сама и е толкова късно през нощта, а те не говорят тукашния език.

Обзалагам се, че е била красавица, когато е била по-млада - мислеше си собственикът - Дори и сега. На тази светлина косата й изглежда естествено руса, а и тези големи, нежни сиви очи. И не се забелязват почти никакви бръчки. Пък и знае как да се облича и как да се носи с тези дълги крака. Венчална халка, но съпруга го няма. Съпругът навярно е жертва на туризма; преял и уморен, е останал в хотела, а съпругата все още блика от енергия и е излязла сама да види истинския Париж, при това може би с надежда да й се случи нещо интересно, което никога не би могло да се случи на жена на нейната възраст у дома, в американския Среден запад или където и да било там."

Собственикът издърпа стола и се поклони, оглеждайки одобрително правите рамене, стегнатата шия и гръд, спретнатата елегантна черна рокля, приятната, почти момичешка усмивка на благодарност, когато жената седна. Той коригира преценката си в нейна полза. Не повече от четирийсет и три, най-много четирийсет и четири, мислеше той. Може би съпругът изобщо не беше тук? Може би тя бе една от онези делови жени, каквито се оказват американките, които пътуват надлъж и шир, непрекъснато се качват и слизат от самолети, дават изявления за вестниците и движат нещата, без да им мигне окото.

– Половин бутилка шампанско, мадам? - предложи собственикът.
– Не, благодаря.
Собственикът не потръпна от гласа. Той беше чувствителен и много американски и английски гласове го караха да изпитва някакво неспокойно стържещо усещане под лъжичката. А с този не беше така. Този беше нисък, прям и мелодичен, но не капризен.

– Бих искала само един сандвич с шунка и бутилка бира, ако обичате.
Собственикът сбърчи нос, изразявайки изненада и леко неудоволствие.
– Всъщност, мадам, има минимална такса, която покрива стойността на няколко питиета, и предлагам...
– Не, благодаря ви! – твърдо каза жената. - В хотела ми казаха, че тук бих могла да намеря нещо за ядене.
– Разбира се, разбира се. Имаме специалитет на заведението, чеснова супа, гратине, готвено...
– Само един сандвич, благодаря ви!

Собственикът сви рамене, поклони се леко, даде поръчката на един от келнерите и се върна на мястото си зад бара, като мислеше: "Сандвич с шунка! Какво търси навън по това време?".
Той продължи да я наблюдава, докато посрещаше новите посетители и изпращаше други с поклон до вратата. Сама жена в този бар в два посред нощ не беше никаква рядкост и той почти винаги знаеше какво търсят те тук. Това бяха пияниците, които не можеха да си позволят да си купят сами нещо за пиене, и бесните млади американки, които се нахвърляха на всичко, което можеха да получат, преди татенцето да е затворил чековата си книжка за тях и да ги е принудил да вземат обратния кораб; или пък самотните, обикновено разведени жени, които се страхуваха, че ще се самоубият, ако и тази нощ се приберат сами в празните си хотелски стаи. Един бар, естествено, би трябвало да бъде весело място и собственикът правеше всичко възможно да му придаде такъв изглед, но той си знаеше най-добре.

Жената, която седеше до малката маса и мълчаливо и тихо си ядеше сандвича и си пиеше бирата, не беше никакво американско бясно момиче и със сигурност не беше пияница, а облеклото й не показваше да е издържана съпруга. Ако пък беше самотна, не го показваше. Той видя, че американците от съседната маса се обърнаха и я заприказваха, както очакваше, като гласовете им бумтяха над музиката, но тя се усмихна учтиво и поклати отрицателно глава, отказвайки това, което й предлагаха, и те я оставиха на мира.

Беше мудна нощ и собственикът имаше време да размишлява за нея. Докато я изучаваше през цигарения дим - заета с вечерята си, заслушана в негъра пред пианото, - собственикът реши, че тя му напомня на онези две или три жени в живота му, за които той от самото начало знаеше, че не ги заслужава. Знаеха го и жените и затова собственикът си спомняше за тях с някакъв романтизъм и все още изпращаше цветя за рождения ден на последната, която се бе омъжила за един полковник от Френските военновъздушни сили. "Тя е онова рядко съчетание", мислеше си собственикът. В нея имаше някаква благост и в същото време сигурност в себе си. Защо не беше се случило да влезе тук десет години по-рано?

Наложи му се да отиде в кухнята. Той мина покрай нейната маса, усмихна й се, като внимателно се вгледа в белотата и едва доловимата неравност на зъбите и в здравата тъкан на кожата, когато жената му се усмихна в отговор. Минавайки през кухненската врата, поклати глава, озадачен и замислен. "Ама наистина, какво търси такава жена във вертеп като моя?" Той реши на връщане да се задържи на масата й, да й предложи нещо за пиене и евентуално да разбере.

Когато излезе от кухнята, видя, че двама американски студенти се бяха преместили от дъното на салона и седяха на нейната маса. Тримата разговаряха, бяха много оживени, а жената се усмихваше първо на единия, после на другия, ръцете й бяха върху масата и от време на време тя се накланяше и докосваше ръката на по-хубавия от младежите, когато му казваше нещо.

Собственикът не спря при масата. "Ето какво било - помисли си той, - толкова е просто. Младоците, харесва младоците!" Той изпита смътното чувство, че е предаден, сякаш споменът за онези две или три жени, които не бе заслужавал, бе по някакъв начин осквернен. Върна се на бара и се опита да не поглежда повече към нея. Студенти, мислеше си той. И на всичкото отгоре единият бе с очила. За собственика всички американци под трийсет и пет години, които се подстригваха късо, бяха студенти, но тези бяха истински, автентични – високи, отпуснати кокалести екземпляри с големи ръце и ходила, два пъти по-големи от тези на който и да било французин. "Блага и сигурна в себе си - помисли си той, разочарован от собствената си преценка. - Бях готов да се обзаложа."

Настана суматоха около появата на нови посетители и тръгването на някои от гостите и близо половин час собственикът беше зает. После настъпи кратко затишие и той отново погледна към жената. Тя все още беше с двамата студенти и те все така говореха, без да спират, но тя като че ли не ги слушаше вече така внимателно. Беше се облегнала на масата между младежите, вторачена упорито към бара. Отначало собственикът помисли, че гледа към него, и се опита да се усмихне леко в знак на учтивост. Но по лицето на жената не пробягна никаква ответна тръпка и той разбра, че тя гледа не него, а един мъж на бара, два стола по-нататък от него.

Собственикът се обърна, погледна мъжа и с лека горчивина си помисли: "E, да, разбира се!". Мъжът беше американец, казваше се Краун, млад, около трийсетгодишен, с леко сивкав оттенък на косата, висок, но не без мярка като онези студенти. Имаше големи сиви внимателни очи с тежки черни мигли и дръзка, нежно очертана уста, която изглеждаше така, сякаш го е забъркала в някаква беля. Собственикът го познаваше, както познаваше много други, които се отбиваха в заведението му да пийнат по нещо няколко пъти в седмицата. Собственикът знаеше, че Краун живее наблизо, бе отдавна в Париж и обикновено идваше късно нощем, сам. Не пиеше много, може би по две уискита за цяла вечер, говореше добър френски и когато забележеше, че жените неизменно се заглеждат в него, му ставаше просто забавно.

			Богат, беден Ъруин Шоу
			Възможна е експресна доставка само за 6 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 18:00 часа. Продуктът е представен с видео материали Продуктът е представен с вътрешни страници Цена:  29.90 лв.