Съжаляваш ли за избора ви да не подгрявате Rolling Stones?

– Ама наистина ние щяхме да бъдем подгряваща група на Rolling Stones. Но не беше наш избор това да не стане. Ето как се случи: Мими Иванова ни уреди едно турне в Полша. Тогава беше женена за един поляк от една група "Но То Цо", много симпатичен. Направихме съвместно турне. Условието беше да пеем няколко песни с нея. Направихме някои от песните на "АББА". Хубаво беше турнето. Накрая имахме два последователни концерта във Варшава. Мениджърът на турнето се казваше Адам. Май всеки втори поляк се казва така. Та пристига Адам в нашата гримьорна и казва: "Момчета, днес трябва да свирите страхотно, защото мениджърът на Rolling Stones е тук в залата. Търсят подгряваща група за световното им турне". Нашата програма така или иначе имаше огромен успех, защото там си пеехме и на английски. Това беше през 1974 г. Веднага решихме: "Правим Satisfaction, Honk Tonk Women, Sympathy For The Devil, It's Over Now и Jumpin' Jack Flash! Пет парчета. Изпяхме ги страхотно. Публиката скочи на крака. Прибираме се в гримьорната запъхтени, изпотени. Двамата - мениджърът на Stones и Адам - пристигат ухилени до уши и мениджърът вика: "Вие сте! Край! Няма да търся други. Оттук ви правим визи и заминавате!". Да не се върнем в България въобще, разбираш ли? Аз имах дете на една година. Пеци - също. Мислихме цяла нощ. Даже не го казахме на другите двама. Накрая решихме, че ще поискаме от мениджъра на Stones и от Адам едно писмо до Импресарска агенция, че ни ангажират за турне, да пишат хонорар, всичко. Не посмяхме да избягаме, да станем невъзвращенци, да не можем да си видим децата и близките ни да са подложени на репресии.

И пак да питам - съжаляваш ли? Това може би е била възможност за друга, различна кариера.

– Съжалявам за възможността, но не съжалявам, че постъпих така. И какво стана? Казахме им да ни напишат писмо и че ние сме известна група в България. "Абе ние ще ви напишем писмо, но няма да ви пуснат" - ни отговориха те. Написаха писмото, но оклюмаха. Донесохме го тук. Едно ченге в Импресарска дирекция, няма да му споменавам името, че е още жив и здрав, мисля, се развика: "Какво ще ходите да свирите на онея?!! Абсурд!". И край! Нищо и никакви връзки не помогнаха. На всичкото отгоре мениджърът беше написал един хонорар, който за онова време беше грандиозен - 1000 долара на концерт на групата, тоест по 250 - на човек. Това е точно толкова, колкото сега да искаш 10 000 долара. И за група като нас, които тук получавахме 35 лв., представи си какво бяха 250 долара. Тогава доларът вървеше по 3 лева, значи 750 лв. А масовата месечна заплата тогава беше 100 лв. И не ни пуснаха.

Имали сте и друга интересна възможност с "Щурците" - да записвате на Abbey Road?

– Направихме записи на немски в Източна Германия на наши песни като "На прага", "Дай ми нежност" и други. Станаха много добре и доста ги пускаха по радиото в ГДР. Дори "Дай ми нежност" достигна до първо място в тяхната класация. Сега като ги слушам ми звучат много смешно на този език. Та немският продуцент на тези записи ни уреди да записваме в Abbey Road, като щеше да плати абсолютно всичко. Адски скъпо е да записваш в студио, камо ли на Abbey Road. Най-великолепните продукции се записват там - музиката на "Междузвездни войни", "Властелинът на пръстените". А ако знаеш какво става на пешеходната пътека пред студиото! Не можеш да се вредиш да се снимаш на нея. Това е същата "зебра" от прочутата снимка на едноименния албум на The Beatles. Непрекъснато има хора, дето чакат, за да минат и да позират за снимка. И движението непрекъснато спира. Ама шофьорите знаят, че там всички се снимат. И не се сърдят. Последния път, като бяхме с жена ми, сме чакали половин час, за да си направим една снимка и ние. Обратно към историята - пак стигнахме до същото ченге, при което ходихме и за Rolling Stones. Пак с документ да искаме да ни пуснат. А той гледа документа и вика: "Няма хонорар". Ама какъв хонорар? В студио се плаща, за да правиш записи там. И отново не ни пуснаха.

А с "ФСБ" сте получили "Грами". Разкажи как стана това и за работата ви с Хосе Фелисиано.

– Беше до голяма степен случайно. Оказа се, че когато спечелихме "Мелодия на годината" с парчето "Обичам те дотук" (1986 г.), в България беше австрийската група "Опус", която пее Life is Life. И техният мениджър Хелмут Шер случайно гледал "Мелодия на годината" и попитал кои сме. Така ни покани на среща. Видяхме се в една кръчма на словашко-австрийската граница. Той прояви голям интерес. Каза: "Бих работил с вас". Предложи ни страховити неща. Беше мениджър и на Курт Хауенщайн от Supermax, след година стана мениджър на Хосе Фелисиано. И така работихме с Фелисиано. Живяхме един месец в Щатите в много голям апартамент в хубав квартал на Ел Ей - Нюпорт Бийч, записвахме с Фелисиано. Всичко беше прекрасно. След което, като стана въпрос за пари, Хелмут изчезна. И се оказа, че не му е съвсем чиста работата.

Как ви пуснаха да пътувате в Щатите по време на социализма?

– Като имаш договор, те няма как да ти откажат. Показахме проектодоговор. Оказа се трудно, но възможно. Така де - разбрахме как действат някои световни мениджъри. И после май Томас Спространов разбра, че парчето, което бяхме записвали - Cielito Lindo, което е нещо като латино, фолк песен, като евъргрийн, е получило "Грами" за аранжимент. И Хосе Фелисиано, който само си изпя песента, в един момент се оказа сред тези, които са правили аранжимента. Аранжиментът беше само наш. Но нас никой не ни покани на наградите. Отиде само той. В България се разбра много след това. Даже беше много смешно, защото вече като се разчу, инсценираха как слизаме от самолет, уж се връщаме с наградата "Грами". Но ние си останахме в много добри отношения с Хосе Фелисиано. Даже с "ФСБ" тази година ставаме на 40 години и имаше идея да го поканим да пее с нас. Проблемът е, че той пее латино поп, а ние правим прогресивен рок. Не се връзват. По-скоро бихме могли да изсвирим някое от неговите парчета, които ние сме правили. Така де, имахме идея да направим това, което се нарича в България "турне" - концерти в петте основни града - София, Пловдив, Варна, Бургас и Русе.. И да поканим някакъв гост. Даже си говорихме с Румен Бояджиев - много би ни отивало да поканим Джон Андерсън от Yes, който е уникален певец. Обмисляме и турне в големи европейски градове.

При кого са наградите на "ФСБ"? На какъв принцип си ги разделяте?

– Няма принцип. Имаме и някои общи. Ето например "Златен век" взехме тримата поотделно - за (изключителен принос към българската култура). Аз много се гордея с тази награда и имам чувството, че в нашия случай си е напълно заслужена. Нося си значката, защото много ми харесва. Колкото и човек да е над тия неща... ние не сме печелили кой знае какви награди в живота си освен "Мелодия на годината" няколко пъти. И наградите на телевизия ММ.