"Една от най-интересните и увлекателни биографии на писател."
Таймс Джон Роналд Руел Толкин (1892 - 1973) винаги е смятал биографията за безплоден подход към делото на твореца. Произведението на Карпентър изцяло опровергава това негово схващане. Изживените епизоди се наместват един по един като в мозайка от рунически писмена, в която е скрит ключът към загадката на най-обичания писател на XX век. Получил достъп до архива и кореспонденцията на Толкин, черпещ от спомените на близките му и от лични впечатления, Хъмфри Карпентър проследява всяка стъпка по житейския и професионалния друм на своя герой - от осиротялото детство и духовното израстване в юношеството, през първата любов, останала с него до края, и мъжкото приятелство в колежанските години, съпътствало го цял живот, до академичната кариера на професор лингвист и прозрението. В една дупка в земята живееше "Хобит", открило хоризонта към Средната земя, населена със създания с чудати имена и приказна същност, донесли му световна слава. С подобаващата почтителност на съвестен биограф и умението на пишещ събрат Карпентър изгражда органична сплав от личностна и творческа биография. И от всеки ред ни гледа мъжът с проницателен поглед, тънка усмивка и неизменната лула, изобретател на странни езици, на собствена митология и вълшебна вселена, Мерлин на модерните времена, запленил поколения читатели от цял свят.

Изявен писател и ярка фигура в културните програми на "Би Би Си", Хъмфри Карпентър (1946 - 2005) е автор на биографии, детски книги и изследвания върху литературата за деца. За "Инклингите" (К. С. Луис и кръгът около него)" е удостоен с наградата "Съмърсет Моъм", а с "У. Х. Одън" печели второ място за "Уитбред". През 1984 г. Американската академия и Институт за изкуство и литература му присъжда отличието "Е. М. Форстър".

"Една от причините за успеха на Толкин като преподавател се крие във факта, че освен филолог той бил и писател, и поет, човек, който не просто изучавал словото, но и го използвал за създаване на поетични творби. Откривал поезия в звученето на самите думи, както правел още от дете; ала притежавал и разбирането на поета как се употребява езикът. Това било изразено в паметна характеристика в некролога му в "Таймс" (несъмнено написан от К. С. Луис дълго преди смъртта на Толкин): "уникалното му вникване едновременно в езика на поезията и в поезията на езика". На практика значело, че можел да покаже на студента не само какво означават думите, но и защо авторът е избрал точно тази изразна форма и какво е мястото ѝ в неговата художествена образност. По такъв начин насърчавал изучаващите ранни текстове да не се отнасят към тях просто като към образци на развиващ се език, а като към литература, заслужаваща сериозна оценка и критика.
Дори когато се занимавал с чисто техническата страна на езика, Толкин бил увлекателен преподавател. В некролога Луис подсказва, че това е резултат от дългогодишната вглъбеност в създаването на частни езици, от факта, че е бил не просто изследовател на езика, но и лингвистичен изобретател: "Колкото и странно да звучи, няма съмнение, че тъкмо това е изворът на безпрецедентния ентусиазъм и приложимите познания, отличаващи го от всички други филолози. Той бе вътре в езика". "Отличаващи го от всички други филолози" може да изглежда малко пресилено, ала е напълно вярно. Сравнителната филология възникнала през деветнадесети век в Германия и въпреки че практикуващите я влагали усърдие и прецизност, писанията им били едва ли не нетърпимо скучни. Менторът на самия Толкин, Джоузеф Райт, бил обучен в Германия и книгите му, макар и безценни с приноса си към науката за езика, не разкриват почти нищо от ярката фигура на своя автор. Колкото и да обичал стария си учител, Толкин навярно е имал предвид именно Райт, когато писал за "очилатия филолог, англичанин, но обучен в Германия, където загубил литературната си душа"
Толкин никога не изгубил литературната си душа. Филологическите му трудове неизменно отразяват богатството на ума му. Дори в най-заплетените аспекти на дисциплината внасял елегантност на изказа и усет за по-широката значимост на въпроса. Умение, което личи най-ярко в статията му (публикувана през 1929 г.) върху "Ancrene Wisse", средновековна поучителна книга за група отшелници, вероятно произхождаща от Уест Мидландс. С това забележително и фино научно изследване Толкин показва, че езикът в двата главни ръкописа на текста (единият пазен в кеймбриджки колеж, другият в Бодлиевата библиотека в Оксфорд) е не просто груб диалект, а литературен език с непрекъсната литературна традиция, достигаща времената преди норманското нашествие. Той изразява заключението си с ярък метафоричен стил (и трябва да отбележим, че тук всъщност говори за обичния уестмидландски диалект като цяло): "Това не е език, отдавна заточен вдън горите, борещ се отново за място под слънцето в неравна надпревара с по-високопоставените и от съчувствие към по-нисшите, а по-скоро език, който никога не е изпадал в "низост" и е съумял даже в най-размирните времена да запази маниерите на истински, пък бил той и провинциален, джентълмен. Има традиции и известна близост с книгата и перото, но е също така в интимни отношения с живата реч; и почвата му е нейде из Англия"."
Из книгата