За писането. Мемоари на занаята

За писането. Мемоари на занаята Стивън Кинг Времетраене: 0:43 мин. Стивън Кинг Времетраене: 3:14 мин. Бягащият човек Стивън Кинг Времетраене: 1:16 мин. Славната армейска чета Румен Илиев, Любомир Серафимов, Ивайло Русев Времетраене: 1:03 мин. Цената на скандала Луси Скор Времетраене: 1:00 мин. Силата на акциите Димитър Ангелов Времетраене: 0:57 мин. Метален стрелец Рейчъл Шнайдер Времетраене: 0:59 мин. Източни приказки от Китай, Корея, Виетнам и Полинезия Времетраене: 1:10 мин. Сладък бунт Станислав Иванов Времетраене: 0:57 мин. Малка история на психологията Ники Хейз Времетраене: 1:13 мин. Добре дошли в книжарница Хюнам-донг Хуан Поръм Времетраене: 1:02 мин. Музеят на анатомията Дженифър З. Пакстън Времетраене: 1:02 мин. Остани Никълъс Спаркс, М. Найт Шамалан Времетраене: 1:00 мин.

Знаковата творба на най-великия разказвач на съвременната литература се завръща на българския пазар в луксозно издание с твърди корици! "За писането" е нещо повече от поредния наръчник, който претендира, че ще ви разкрие мистериите на писателската професия. Това е автобиография на Кинг, която разказва, ясно и откровено, историята на една от най-знаковите фигури в съвременната литература, но и книга, която показва изграждането на твореца. Четейки неговите съвети и преживявания, ще разберете как да подходите към занаята, така че да станете както по-добри писатели, така и по-мислещи човешки същества.

"Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго - не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея."
Стивън Кинг

"Това е наистина специална книга - конструирана с невероятна интелигентност и пълна с полезни съвети."
Майкъл Шейбон

"Най-добрата книга за писането. Изобщо."
Cleveland Plain Dealer

За тези, които обичат да четат - тази книга е истинска наслада. За тези, които обичат да четат Стивън Кинг - тази наслада е препоръчителна. За тези, които обичат да пишат - тази книга е задължителна.
Захари Карабашлиев

"Около година по-късно с майка ми и брат ми се преместихме в Уест де Пер, щата Уисконсин. Не зная защо. В Уисконсин живееше Кал, друга сестра на майка ми (някогашна Кралица на красотата на Женския армейски корпус от Втората световна война), заедно с безгрижния си съпруг, любител на бирата; вероятно мама е искала да сме по-близо до тях. Но дори да е било така, не си спомням да сме се виждали често със семейство Уаймър или изобщо с когото и да било. Майка ми работеше, обаче не помня какво. Струва ми се, че помагаше в една пекарна, но това май беше по-късно, чак когато се преместихме в Кънектикът, близо до сестра ѝ Лоис и нейния мъж (Фред не пиеше бира и изобщо у него нямаше и помен от безгрижие; той беше тип с коса като четина, който гордо караше своето кабрио с вдигнат гюрук, един Господ знае защо). Докато бяхме в Уисконсин, сменяхме една бавачка след друга. Не зная дали напускаха, защото с Дейвид бяхме трудни деца, защото си намираха по-добре платена работа или защото майка ми поставяше прекалено високи изисквания, на които те не искаха да се подчиняват. Знам само, че бяха безчет. Единствената, която си спомням ясно, се казваше Юла или може би Бюла. Беше тинейджърка, огромна като къща и постоянно се смееше. Юла-Бюла имаше чудесно чувство за хумор - това можех да разбера дори и на моите четири години, - но беше и опасно чувство за хумор. Зад привидната веселост, с която раздаваше шамари, поклащаше задника си и отмяташе глава назад, винаги дебнеше стаена мълния. Когато днес гледам заснети със скрита камера филмчета, в които истински бавачки и детегледачки внезапно кипват и започват да налагат малките, винаги се сещам за времето, прекарано с Юла-Бюла. Дали и с брат ми Дейвид е била толкова лоша, колкото с мен? Нямам представа. Той не присъства в тези спомени. Освен това едва ли е бил толкова изложен на опасните изблици на урагана Юла-Бюла, защото на шест години вече ходеше в първи клас и прекарваше по-голямата част от деня далеч от бойното поле. Веднъж например тя говореше по телефона, смееше се на нещо и ми махна да отида при нея. Стисна ме, взе да ме гъделичка, докато не се разкикотих, а после ненадейно, все така смеейки се, ме чукна толкова силно по главата с кокалчетата на пръстите си, че паднах. Продължи да ме гъделичка с босите си крака, докато двамата отново не се разсмяхме.

Юла-Бюла имаше навика да пръцка – от онези пръдни, които хем са шумни, хем миришат. Понякога, нападната от пристъп, тя ме хвърляше на канапето, притискаше облечения си във вълнена пола задник към лицето ми и канонадата започваше. "Бум!" – крещеше развеселено тя. А аз се чувствах така, все едно ме обстрелват с фойерверки с блатен газ. Спомням си тъмнината, усещането, че се задушавам, и си спомням смеха. Защото онова, което се случваше, беше хем ужасно, хем някак си смешно. В известно отношение Юла-Бюла ме подготви за литературната критика. Онзи, в чието лице е пърдяла стокилограмова детегледачка с радостни възгласи "Бум!", не би могъл да се стресне от вестник Вилидж Войс. Не знам какво бе станало с другите бавачки, но Юла-Бюла беше уволнена. Заради яйцата. Една сутрин ми опържи яйце за закуска. Изядох го и поисках още едно. Юла-Бюла ми опържи второ яйце и ме попита дали искам трето. При това погледът в очите ѝ говореше: "Няма да посмееш да изядеш още едно, Стиви". Аз, разбира се, поисках. После четвърто. И така нататък. След седмото, струва ми се, спрях. Във всеки случай тази цифра се е запечатала ясно в ума ми. Може би ни бяха свършили яйцата. А може и да съм се разревал. Или може би Юла-Бюла се е уплашила. Не знам, но навярно беше добре, че играта приключи до седем. За едно четиригодишно дете седем яйца са доста множко. Известно време ми нямаше нищо, но после избълвах всичко на пода. Юла-Бюла се разсмя, чукна ме по челото, след което ме затвори във вградения шкаф и заключи вратата. Ако ме беше заключила в банята, сигурно щеше да си запази работата, но не го направи. Що се отнася до мен, нямах нищо против да стоя в шкафа. Беше тъмно, наистина, но ухаеше на парфюма на майка ми "Коти", а под прага се процеждаше успокоителна ивица светлина. Пропълзях в най-далечния ъгъл, палтата и роклите на мама галеха гърба ми. После започнах да се оригвам – дълги звучни оригни, които пареха като огън. Не помня дали ми прилоша на корема, но трябва да е било така, защото щом отворих уста да изпусна следващата изгаряща оригня, повърнах за втори път. Върху мамините обувки. Това беше краят на Юла-Бюла. Когато майка ми се прибрала от работа, бавачката дремела на канапето, а малкият Стиви седял заключен в шкафа. Той спял, а по косата му били полепнали полусмлени, засъхнали остатъци от пържени яйца."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525