"Ясно помня онзи ден. Беше отдавна, а сякаш вчера. Животът, който познавах до този момент, изчезна. Изминалите години бяха мигове на наивни надежди и безкрайни мечти. Детството ми бе наситено със смях и игри. Сладки години, за които може да мечтае всеки човек. И в миг, в който всичко изглежда безоблачно и слънчево, Вселената реши да преобърне живота ми и да ме насочи към нов и по-светъл път. Признавам, че в началото не изглеждаше така. Бях прободена от съмнения и кратък уплах. Животът е чудно нещо. Не знаем кога ще се събудим различни, значими и смислени. Животът е божи дар.
Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година беше годината на моята голяма промяна. Злощастна катастрофа погуби живота на мой близък приятел, а мен изпрати в болница. Комата отне половин месец от престоя ми на тази земя. А всъщност това бяха осемнайсет дни, в които портите на ума ми се отключваха и аз отварях съзнанието си за нещо огромно. Нещо толкова голямо, колкото мислех, че не бих могла да поема. Но Вселената знае своята мисия. Време беше да я науча и аз.
Някои хора се раждат със сини очи, други са твърде високи или рижави, природно интелигентни и с различни таланти. Кой би предположил, че именно аз ще бъда тази, която ще прозира отвъд видимото. Ще протяга ръката си отвъд това, което можем да докоснем. Когато се събудих след комата, не знаех къде съм. Теодора, аз ти спасих живота. Някой говореше в главата ми. Някой приказваше и това не беше моят глас. Чувах тежък и метален говор, който ме зовеше по име и ми говореше. Бях уплашена. Слушай ме. Вярвай ми. Няма да те нараня. Аз ти спасих живота. Какво е това, което чувам? Кой е? Защо не мога да си спомня коя съм и кои са хората, които ме посещават? Мои родители или мои приятели? Или съвършено непознати хора? Дни наред запушвах ушите си и имах чувството, че губя разсъдъка си и полудявам.
Дните минаваха бавно и в състояние, близко до агонията. Теодора, довери ми се, Теодора. Гласът продължаваше да ме зове по име и да ми говори. Какво иска от мен? Кой е? Защо всичко това ми се случва? С всеки изминал ден около мен започнаха да стават все по-особени неща. Или поне всичко изглеждаше така странно в очите на околните. Бавно пред съзнанието ми започнаха да изплуват образите на всички, които идваха при мен. Постепенно възвръщах паметта си и заживявах в хармония с мистериозния глас в главата си.
Мама седеше тихо с усмивка до мен в болничната стая. Беше ми хубаво с нея. Подтикната от нещо необяснимо, започнах да водя с нея странен разговор:
- Мамо, онази гривна. Не си я изгубила в автобуса. В банята е. Просто си я свалила несъзнателно. Спокойно, там е.
Самата аз не знаех какво е всичко това, което приказвам. Гривната имаше сантиментална стойност за мама. Тя ме погледна озадачена и хукна нанякъде. Съвсем скоро се върна с недоумяващ поглед. Гривната беше на ръката ѝ.
- Теодора, какво се случи? Как, как разбра? - промълви мама.
- Не знам. Гласът, гласът ми го каза - отвърнах несигурно.
В онази секунда тя ме изгледа с напрегнат поглед. Веднага прочетох тревогата ѝ за умственото ми здраве. Не бих могла да отрека, че самата аз не бях сигурна дали пък няма право да бъде загрижена. Не си луда, Теодора. Никога не си била по-добре, помни. Вече започвах да свиквам с тежкия метален глас. Бавно се превръщаше в частица от мен. Какво толкова невероятно има, Теодора, че да не е за вярване? Това е реалност, не разбираш ли? Ти си земен човек и не знаеш нищо. Не можеш да си го обясниш, но приеми, просто приеми тази даденост. Вашата планета не е достатъчно развита. Но ти, Теодора, трябва да приемеш тази реалност. Гласът идваше от някое далечно и непознато място. Мъдрост и послание от друга планета? От друг свят? Постепенно започнах да усещам приятелското му присъствие в себе си като топло и ценно късче от самата мен.
Дните продължаваха да се нижат тежко и трудно. Всеки ден узнавах по нещо ново за този глас. Беше... извънземно. Беше извънземно! Бързо се научих да не се плаша, защото приех своята мисия. Нима не живеем в ужасно объркан и неподреден свят? Създанието, което чувах, бе право. Нима планетата ни наистина не се превръща в нещо, което се разпада? В света съществуват много чудати истории за хора, които подават ръка на човечеството. Цветни фикции в ума на някой творец. Режисьор, писател, музикант, скулптор. Някой, който се опитва да ни подготви за бъдещето. Не е ли Бог точно това? Този, който чертае нашите пътища? Някой, който има своите пратеници, които да притежават силата да прегърнат човечеството и просто да покажат верния път? Беше странно да приема, че този някой всъщност съм аз. Теодора, която е една прашинка от вечността, но с посланията от един висш разум може да помогне на земляните. В стаята ежедневно ме посещаваха много лекари, медицински сестри и персонал.
Една вечер при мен дойде К., медицинска сестра от нощната смяна. Лъчезарна и усмихната, както винаги. Беше много внимателна с мен. Започнах да чувам гласа и да говоря.
- Той ще се върне. Не се бой. Просто се страхува от отговорността. Приятелят ти те обича, К. Много. Няма да те остави сама.
- Теодора! - Погледна ме с недоумение. - Нима говориш за Б.? Но... но откъде знаеш за него?
- Просто ме слушай, К., в утробата ти расте дете, нали? Родителите ти не знаят, а Б. се е уплашил, когато е научил, и е избягал? Дай му време. Изчакай. Той ще се върне. Ще бъде прекрасен баща, К. Просто изчакай и му дай време. Знаеш, мъжете са по-слаби от нас.
Говорех, без да мисля. Не разсъждавах. Не преценявах какво точно казвам. Просто това бе началото на моята мисия.
К. беше изключително впечатлена, но и шокирана. Разплака се. Стисна ръката ми и по лицето ѝ се разля широка усмивка на благодарност.
Успявах да вдъхна смелост и сила на хората. Връщах им надеждата. Милион са случаите, за които мога да разкажа. Поглеждах човека и знаех неговите истини. Звучи едновременно странно, но и напълно нормално. Напълно нормално, защото именно надеждата е това, от което се нуждаем. С всеки изминал ден живеех все по-хармонично с извънземното и прозренията си. Постепенно научавах нови и любопитни неща за Вселената. За мен вече той носеше името Унилсън, живееше на своя собствена планета - Ванфим. Висш ум, който да помогне и да прозре отвъд нашите малки животи. Някой, който може да ни отведе до ключа, с който да отключим себе си. Да отворим тежките порти на съзнанието си и да пуснем добрината, светлината и новото начало."
Из книгата
Рейтинг: 8.17 / 6 гласа
