"Когато започнах първия си прочит на този роман, не бях подготвена, а и не мисля, че можеше да има нещо, което да ме подготви, защото факт е, че истината рядко е приятна, и далеч по-рядко влиза безболезнено до ума и сърцето. Това не е фантастика, това не е и фентъзи, макар да ми се иска да беше, защото често приемаме нещата много по-леко, ако си казваме, че са измислица.
Историята на петнадесетгодишната Ичи, продадена за проституция в един от най-престижните публични домове на остров Кюшу през 1902
-ра година, следва пътя на историческите събития на времето, белязано от първите стачки и негодувания на затъналия в мизерия японски народ. Става дума за такава нетърпима бедност, че много родители са били принудени да заложат дъщерите си в кварталите с държавен лиценз за проституция.
Дали мизерията, каквато и да е тя, оправдава такива родители? Не, за мен не. Нищо не може да оправдае подобно нещо, поради което често се питах къде е по-големият ад - сред семейството или зад охраняемите порти на кварталите на удоволствията. Семейството по онези времена, и не само в Япония, винаги би заложило на бъдещето на сина, на неговото обучение и бъдеща професия. Момичето не би получило никакво образование, би било омъжено в семейство според решението на родителите си, би останало на разположение за разплод и работа. Рядко за момичето биха се дали и пари за лекар.
В публичните домове момичето е било ходещ портфейл. То е струвало много, поради което и физическите наказания са били премерени така, че да не се нарани тялото му. Всеки месец са имали медицински преглед за венерически болести. Имало е и училище, което са можели да посещават всеки ден. Умеели са да пишат, да смятат и да разбират какво се случва с дълговете, които семействата им са натрупали върху телата им. Но адът е бил в самата работа и във всичко, което идва с нея. Говорим за деца, които са били пускани (след подготовка) да работят твърде млади. Където и да се обърнеш - ад. Тези момичета не са го искали, не са го очаквали, не са разбирали дори какво са направили семействата им, докато не са израствали малко. А родителят е този, който е можел да ги продава и препродава, докато се изплащат нови натрупани дългове. И семейството лъже и собствениците им лъжат. От доверието на тези счупени души не остава нищо по-различно от пепел.
Жена на удоволствието е роман, в който контекстът не е художествена измислица (а как ми се иска да беше), но образите в него са, поне като имена. Родните имена на момичетата са били първото нещо, което им е било вземано. Там са им давали красиви, съблазнителни нови имена, които са се въртели, защото имена постоянно са се освобождавали по описани в книгата причини. Имената в книгата са изписани по стандартния японски начин - първо фамилия, след нея - собствено име. Стилът е лек, достъпен и абсолютно директен - нищо не е казано по заобиколен начин, нищо не е спестено. Наистина е трябвало да се случи стачката на проститутките в Япония през 1904
-та година, за да се сети светът за тях, за да ги види като хора, защото до този момент те са съществували като подточка в закона, под кравите и конете, в графата едър рогат добитък, и са били третирани по този начин от властимащите, които, парадоксално, са ползвали редовно техните услуги.
Япония забранява със закон проституцията с декрет през 1956
-та година. Никоя жена не се ражда проститутка. Малко жени избират този път, защото са фенове на секса. Много път нагоре измина жената за един век, но остава едно но, което силно нагарча, поради което това не е исторически роман, а роман за съдбата на жената, лишена от право на избор, който би трябвало да стигне до майки, бащи, мъже, жени, обществото като цяло. Защото ако в Япония този проблем е решен малко или много, то той цъфти навсякъде по света като отровно цвете и днес. Нелегално, шепнешком, с одобрението на хора с власт и пари, трафикът на момичета е факт и в двадесет и първи век, поради което авторката на романа не го определя като исторически. Нито пък аз."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа 
