"В един прекрасен ден животните се почувстваха тъпо. Лъвът Алоис, който както винаги в петък отиде на среща с Оскар, слона, и с Леополд, жирафа, за да пийнат по чашка край езерото Чад в Северна Африка, каза, тръскайки боядисаната си грива:
– О, тези хора! Ако не бях такъв блондин, на секундата щях да почернея от яд! Оскар, слонът, се извърна изпод вдигнатия хобот, с който допреди малко като с хладък душ беше пръскал прашния си гръб, протегна се мързеливо и избоботи с дълбокия си бас нещо, което другите двама не разбраха. Жирафът Леополд стоеше с потопени във водата крака и пиеше на малки бързи глътки. После рече:
– Ужасни хора! А пък биха могли така хубаво да си живеят! Гмуркат се като риби, бягат като нас, носят се по водата като патици, катерят се като диви кози, летят като орлите – и за какво използват всичките си способности?
– За войни! – изръмжа лъвът Алоис. – За да правят войни. И революции. И стачки. И повсеместен глад. И нови болести. Ако не бях такъв блондин, на секундата щях...
– ...да почернееш от яд – довърши изречението жирафът, който отдавна знаеше наизуст думите на животните от пустинята.
– Жал ми е за децата им – обади се слонът Оскар и пусна надолу ушите си. – Толкова мили деца! А всеки път трябва да участват във войните, революциите и стачките, като на всичкото отгоре възрастните твърдят: били направили всичко това само за да могат един ден децата да живеят по-добре. Какво нахалство, нали?
– Един братовчед на жена ми – почна да разказва Алоис – по време на последната световна война имал ангажимент в голям цирк в Германия. В номер с балансиране и скачане през обръчи. Хасдрубал, страшилището на пустинята, е артистичният му псевдоним. При масивна въздушна атака палатката изгоряла, а животните хукнали...
– Горките деца! – избоботи големият слон.
– Целият град бил обхванат от пламъци, животните и хората крещели – продължи лъвът, – а горещият вятър опърлил гривата на Хасдрубал, братовчеда на жена ми, и оттогава носи перука. – Алоис гневно удари с опашката си по пясъка на Сахара. – Тези глупаци! – извика той. – Непрекъснато предизвикват войни и след като разрушат всичко, почват да си скубят косите! Ако не бях такъв блондин...
– Добре... – прекъсна го жирафът. – Но ругатните не помагат. Нужни са действия!
– Да! – извика силно Оскар, слонът. – Най-вече заради децата, които те имат – но какви действия? Тъй като не им хрумна нищо, те се заклатушкаха мрачни към домовете си.
Когато Оскар се прибра вкъщи, децата слончета не искаха да си лягат и най-малкото помоли:
– Прочети ни, моля те, нещо! Бащата хвана списанието "Нова Сахара" и зачете на висок глас: "Четири години след края на войната все още в Европа има хиляди деца, които не знаят къде са родителите им, и безброй родители, които...".
– Стига, Оскар! – каза жена му.
– Това не е за малки слончета!
Когато Леополд се прибра у дома, жирафчетата не искаха още да си лягат и най-малкото помоли:
– Тате, моля те, прочети ни нещо! Тогава бащата взе "Дневен сахарски куриер" и зачете: "Четири години след края на войната броят на бежанците в западната част на Германия се е увеличил до четиринайсет милиона, предимно старци и деца, и това число продължава месец след месец да става още по-голямо. Никой не иска да ги...".
– Стига, Леополд! – каза жена му. – Това не е за малки жирафчета! Когато Алоис влезе в спалнята, всичките му деца викнаха в един глас:
– Моля те, моля те, прочети ни нещо! Таткото посегна към вестник "Сахарски глас" и каза:
– Тихо, сега! – След което зачете:
– "Четири години след края на войната, която разруши половината свят и чиито последици и до днес се усещат, вече се носят слухове за нова война, която била тайно подготвяна, и следващата...".
– Веднага престани, Алоис! – извика жена му. – Стига! Това не е за малки лъвчета!
Когато слончетата и всички деца на останалите животни заспаха, Оскар, големият слон, отиде в кухнята, където жена му миеше съдовете, за да помогне при бърсането им.
– Просто да излезеш извън кожата си! – избуча той.
– Заради толкова малко съдини! – рече тя. – От ден на ден ставаш все по-мързелив!
– Нямам предвид твоите чинии и чаши – каза той, – мисля си за хората! За бежанците, за атомната бомба, за стачките, за глада в Китай, за излишъка в Южна Америка, за войната във Виетнам, за изчезналите деца и родители, за безредиците в Палестина, за затворите в Испания, за черния пазар, за емигрантите... – Той се отпусна изтощено на един кухненски стол. Жена му тъкмо изплакваше с хобота си купичките за мляко на децата.
– Там! – извика той внезапно. Тя се стресна и изпусна едната купичка.
– Там! – избоботи той глухо и удари с юмрук по кухненската маса, където лежеше "Сахарски вечерен вестник". – Там! Чети! По дяволите, отново конференция! О, тези хора! Могат само да разрушават! Почнат ли нещо да строят, се получава Вавилонската кула! Просто ми е мъчно за децата!"
Из книгата