Ким Стоун разследва убийството на мъж, лежал в затвора за изнасилване. Стандартните обяснения като че ли нямат място в този случай, тъй като зад действията на убиеца се мярка сянката на друг, по-страшен злодей - социопат, маскиран като пълноценен член на обществото, злоупотребяващ с психиката на хората, които му се доверяват.

Човешката болка и страдания нямат стойност за този човек - те създават измъчени души, които са удобен материал за експерименти. Преследвана от страшните спомени от собственото си детство, разтърсена от ужасния случай на педофилия, на който се натъква в работата си, инспектор Ким Стоун трябва да разобличи своя противник и да го извади от сенките, и този път каузата ѝ е дълбоко лична.

Анджела Марсънс е забележително ново име в многообразния свят на британския криминален роман, изразител на най-добрите традиции в жанра. "Сподавен писък" е първият роман от поредицата за приключенията на инспектор Ким Стоун, продаден в милионен тираж след първата си поява в "Amazon". Книгата заема пето място в класацията за най-продавани артикули на "Amazon UK" за 2015 г. Световното признание идва след заемането на челни места по продажби в САЩ, Канада, Австралия, Франция и Испания. Успехът на първата книга, преведена на повече от двайсет езика, се повтаря от появилите се междувременно нови заглавия от поредицата.

"Алекс посегна и улови ръката на момичето. Беше студена като лед. Не беше слушала кой знае колко внимателно разказа на Рут, но нямаше как – трябваше да мине през него, за да тласне нещата към следващия етап.
– Колко дълго беше в болница?
– Почти две седмици. Най-напред заздравя раната на главата ми; явно бях изгубила доста кръв. Проблемът беше другото. Рут се чувстваше неудобно да разказва за другите си наранявания, но Алекс държеше момичето да преживее болката и унижението си още веднъж.
– Колко шева бяха? Рут трепна.
– Единайсет. Алекс видя как челюстта на Рут се стяга, докато момичето си припомняше отново ужасите на личния си ад.
– Рут, дори не мога да си представя през какво си минала и много съжалявам, задето те принуждавам да се връщаш към него, но това е необходимо за възстановяването ти в дългосрочен план. Рут кимна и впи в Алекс поглед, в който се четеше безпрекословно доверие.
– Кажи ми с твои думи: какво ти отне онова чудовище? Рут се замисли за момент.
– Светлината.
– Разкажи ми.

– Светлината вече я няма. Постепенно установих, че преди онази вечер виждах всичко, огряно от светлина. Целият свят беше светъл, светлина имаше дори в мрачните и дъждовни дни, а сега зрението ми сякаш се е увредило и виждам света от мрачен по-мрачен. Летните дни не са така ярки, вицовете не са смешни, на никого вече не вярвам. Погледът ми към света и към всички хора – дори и онези, които обичам – се промени завинаги.
– Какво провокира опита ти за самоубийство? Рут свали единия си крак, преметнат върху другия, седна нормално, после отново кръстоса крака.
– Когато го видях да излиза с кучето от онзи бар, отначало бях шокирана. Не можех да повярвам, че толкова скоро е отново на свобода, че правосъдието ме е онеправдало по такъв начин, но почувствах и нещо повече – тонът на момичето подсказваше, че сега за първи път си дава сметка за онова, което говори.
– Разбрах, че никога няма да се освободя от яростта и гнева, които нося в себе си. В жилите ми тече чиста омраза и това ме изтощава безкрайно. Осъзнах, че той винаги ще има власт над мен и аз с нищо не мога да променя това. То ще приключи само когато единият от нас умре.
– Но защо трябва да умираш ти, а не той? Рут се поколеба.
– Само този вариант е под мой контрол. Алекс я погледа мълчаливо няколко секунди, после затвори бележника си и го постави на масата.

– Може и да не е съвсем така – почна тя замислено, сякаш идеята ѝ беше хрумнала току-що. Всъщност Алекс насочваше Рут към нея още от първия им съвместен сеанс. – Готова ли си да ми помогнеш да направим един експеримент? Рут сякаш се поколеба.
– Имаш ли ми доверие?
– Разбира се.
– Тогава искам с теб да опитаме нещо, което може и да помогне. Може да ти върне поне малко от светлината.
– Наистина ли? – попита Рут с най-жалния си гласец. Явно се надяваше на някакво проклето чудо!
– Да, наистина – Алекс се приведе напред и опря лакти на коленете си.
– Преди да започнем, искам да разбереш, че това ще бъде само една визуализация, едно упражнение, в което образите имат само метафорично значение. Рут кимна.
– Добре тогава. Гледай право напред. Ще изминем пътя заедно. Представи си, че стоиш пред бара, където той ходи да си пие питието, но вече не си жертва. Чувстваш се силна, уверена, правото е на твоя страна. Не дебнеш с ужас да го видиш как излиза от кръчмата, напротив – нямаш търпение да го видиш. Отдавна чакаш тази възможност. Не се криеш в сенките и не се страхуваш.
Гърбът на Рут се поизправи, а челюстта ѝ леко се издаде напред.
– Той излиза от кръчмата и ти тръгваш на няколко метра след него. Маниерът ти не издава заплаха: ти си просто сама жена, която върви по улицата след един възрастен мъж, без да се бои. Пръстите ти се свиват около дръжката на ножа, скрит в джоба на палтото ти. Уверена си и напълно контролираш ситуацията. Алекс забеляза как погледът на Рут се спря върху ножа за писма на писалището. Идеално.

– В края на улицата той свива по страничната алея. Изчакваш удобен момент, когато наоколо няма жива душа, и ускоряваш крачка. Стигаш на метър зад гърба му и казваш: "Извинете". Той се обръща изненадано и ти го питаш колко е часът. При предложението да се изправи очи в очи с нападателя си, дори само в мислите си, дишането на Рут се ускори, но тя преглътна тежко и кимна.
– Когато той вдига ръка, за да погледне часовника на китката си, ти забиваш ножа в корема му с всичка сила. Отново чувстваш допира до неговата плът, но сега ти определяш правилата. Шокиран, той поглежда надолу, а ти правиш крачка назад. Той поглежда лицето ти и едва сега те разпознава. Докато пада на земята, си спомня онази вечер. Кръвта багри ризата му и образува локва под него. Ти отстъпваш още крачка назад и гледаш как кръвта му изтича, и отнася със себе си цялата власт, която той има над теб. Гледаш нарастващата локва и разбираш, че той вече не те контролира. Посягаш и измъкваш ножа от раната. Възвръщаш си контрола, съдбата си. Връщаш си светлината. Лицето на Рут се изопна. За миг Алекс се изкуши да ѝ предложи цигара. Замълча съзнателно и изчака минутка-две, преди да продължи.
– Как си? Рут кимна и откъсна очи от ножа за писма.
– Чувстваш ли се по-добре?
– Интересно, но да, по-добре съм.
– Това беше едно метафорично упражнение, което представляваше визуална презентация на процеса, в който си възвръщаш контрола върху живота.
– Чувствам се много добре, някак пречистена – призна Рут с крива усмивка. – Благодаря ти. Алекс я потупа по ръката.
– Мисля, че за днес стига. Другата седмица по същото време, нали? Рут кимна, благодари ѝ още веднъж и си тръгна. Алекс затвори вратата зад гърба ѝ и се разсмя с глас."
Из книгата