"Бих си загубил ума от несправедливостите по света, ако не знаех, че последната дума има Бог. Казал го е свети Паисий Светогорец и в момента това е единственото ми упование. Броя подред твърдите възли на броеницата си от маслиненозелен паракорд, докато тялото ми бавно потъва в скенера. Виждал съм такъв само в любимия ми "Доктор Хаус", докато десетки пъти съм се опитвал да отгатна дали поне този път диагнозата ще бъде "Лупус", или отново ще се окаже нещо екзотично, което само саркастичният гений Грегъри Хаус ще може да разкрие. Но дори да си изгледал всички медицински сериали на света, не можеш да бъдеш подготвен за момента, в който самият ти ще си в ролята на пациента, когото спасяват на косъм от смъртта или умира на екрана за развлечение на тълпата. Чудя се дали някъде има зададена формула в колко от епизодите пациентите трябва да оживяват и в колко - не? "Благословен да бъде Господ, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият" - повтарям на всеки възел, опитвайки се да не мисля за нищо, докато скенерът човърка из мозъка ми. Не се получава. Това е като онази глупава поговорка: "Убий простака с мълчание". Едва ли на света съществува простак, който да е спрял да атакува жертвата си само защото тя е решила да не се бори и да се остави на милостта му.
Същото е и с мисълта за смъртта и крехкостта на собствения ни живот. Колкото и да се опитвам да бъда дзен и да изчистя ума си от нея, тя просто продължава да влиза с взлом през всички заключени порти на съзнанието ми и вече ме е вцепенила напълно. Пръстите ми са ледени. Сърцето ми бие лудо, а от учестеното дишане ми се завива свят. Старая се да съсредоточа мислите си в нещо различно от болници, болести и смърт и започвам да мисля за онази зелена папка с надпис "Строго секретно" в горния десен ъгъл. Досието на Държавна сигурност, което от седмици изследвам. Оперативно наблюдателно дело № 2592, окраска "Фриц". Доказателство за тихата и задкулисна, но брутална война, която комунистическата държава води срещу най-гордия и смел защитник на българското небе по време на англо-американските бомбардировки през Втората световна война.
Пилотът изтребител и ас, споменат във всички важни авиационни енциклопедии, посветени на периода. Но не и в учебниците ни по история. Поручик Стоян Стоянов. Опитвам се да си представя как той би преодолял подобен тежък момент. Вероятно на щурм с онази типична негова усмивка, позната от снимките му от царско време, която говори за весел характер и в същото време за някаква твърда решителност. Няколко минути по-рано, пред вратата на кабинета за образна диагностика, чакам в компанията на хора в носилки и инвалидни колички. Почти всички са с превръзки на главите, на някои от които забелязвам ръждивочервени петна от кръв. Нито един не се усмихва с надежда и вяра, както става по филмите. Нито един не потупва за кураж съседа си. Никой не е обладан от онзи невероятен дух, който според книгите за самоусъвършенстване преборва и най-коварните болести на света. Лицата на всички са бледи и изпити, погледите им са забити в земята, а аз имам усещането, че съм само гост в техния квартал. За малко. Както когато преминаваш с колата през циганската махала.
Затваряш прозорците плътно, не спираш никъде и бързаш да подминеш местното население. Така се чувствам и аз сега. Сякаш не съм част от тези хора, които са кореняците на квартала от мръсно жълти отделения на болница "Токуда". Те принадлежат на това място, а аз съм просто турист. Нямаме нищо общо. Тук съм за малко и после се връщам в моята си, изпълнена със здрави и непривързани съседи, махала. Бас държа, че и тези около мен са си мислели така, когато са били на моето място. Първият им скенер, който е трябвало да разсее всички съмнения, че нещо не е наред. Защото такива неща се случват на другите. Винаги се страхуваме да не би коварната болест да засегне някой от най-близките ни, но никога не ни и хрумва, че ние може да сме тези близки. Между другото, това аз наричам "воински синдром". Говорил съм с бойци от специалните сили на няколко държави и всички те разказват, че на бойното поле се страхуваш повече за другарите си, отколкото за собствения си живот. Бойното поле, на което съм стъпил, е не по-малко кърваво. Между четирите стени на приемната за скенера всеки води своята малка драматична битка, вкопчил пръсти в картона, представяйки си как умира, и почти на глас се пита дали нещо в света ще се промени, ако изведнъж изчезне от лицето на Земята.
Най-изпълнената с викове, стонове и молитви тишина, която някога съм чувал. Преди да вляза в болницата, съм вървял почти километър пеша просто ей така - за да се насладя на свежия въздух на първия сравнително слънчев ден от тази мрачна зима. Въпреки че все още е доста студено, се чувствам страхотно с новата си плетена шапка на любимия ми хокеен отбор "Златните рицари". Отнема ми доста време да реша дали това, че има пискюл, е смешно или готино. Слушам музика безобразно силно и си мисля, че остават четири седмици до момента, в който ще гледам другите си любимци, баскетболните "Никс", на живо в Лондон. Билетът е безбожно скъп заради спекулата на Острова и съм фалирал семейния бюджет почти до лятото."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа 
