"Години наред не се бях сещала за Афганистан. Бях забравила и погребала спомените за смъртта и войната под натоварения американски живот. Кипеше трескава подготовка за партито; вече бях разпратила петстотин покани до местните любители на модата за представянето на новата ми модна линия, което щеше да се проведе в стилна галерия в центъра на града. Щяха да присъстват всички важни имена в Далас, включително и влиятелните приятели на съпруга ми Хенри от бизнеса с недвижими имоти.
Пристигаме на партито - аз и Хенри, звездите на вечерта. Поздравяват ни красиви хора, с прически и облекла, целящи да заслепят и смаят останалите; всички до един са елегантни и удивителни. Галерията е окъпана в ярка светлина, модерните произведения на изкуството висят по белите стени като блестящи скъпоценни камъни. Сервитьорите разнасят подноси с ордьоври и шампанско. Нетърпението и очакването стават все по-осезаеми, докато ние поздравяваме гостите и раздаваме прегръдки и целувки. Оглеждам се в почуда - всичко е съвършено, това е апогеят на мечтите ми. Едва ли бих могла да бъда по-въодушевена и щастлива, дори и да бях изкачила най-високата планина и да бях застанала на върха на света, вдишвайки натежалия въздух. Всички тези хора, които стискат ръката ми и ме поздравяват, са тук, за да видят моите дизайни, плода на моето въображение.
В един момент музиката се променя в драматично барабанене и първата манекенка излиза на подиума. Моделите са общо дванадесет - прекрасни, слаби, дългокраки блондинки, брюнетки и червенокоси жени с високи скули. Пристъпват важно и предизвикателно, позират, обръщат се, а гладките като коприна платове се спускат по стройните им фигури и подчертават всяка извивка, всяко полюшване на телата им. Изглеждат великолепно; дънките по мой дизайн изглеждат великолепно. Лицето ми гори от гордост.
В следващия миг ме залива непреодолима вълна от спомени за онзи момент в Кабул, сякаш изваден от приказката за Пепеляшка, когато сестра ми Шахназ, обсипана със златни накити и пременена в дълга зелена булчинска рокля, великолепна като манекенките, влезе тържествено в голямата бална зала на величествения хотел Серена, хванала под ръка съпруга си Салим. Това е един от най-щастливите спомени в моя живот. Гостите наблюдават в захлас модното ревю, гледат ме с възхищение и ме поздравяват, но аз съм се пренесла на друго място. Отново съм дете и се намирам в един свят, който се разпада около мен. Мисля си за сватбата на сестра ми, за деня, в който майка ми напусна Кабул, и за тътена на съветските танкове, завземащи града. Оглеждам се наоколо. Къде е синът ми? И си спомням, че Александър е у дома.
Моделите слизат от подиума, а аз излизам от залата, за да се обадя по телефона.
– Доведи го при мен - казвам на бавачката. – Ела с него на партито.
Той пристига и го взимам в обятията си. Хората ме поздравяват, но аз не мисля за дънки, манекенки или похвали; не мисля дори за продажбите и удобствата, които те биха ми осигурили. Мисля единствено за него, за нас - никога няма да го изоставя, както тя ме изостави. Никога няма да го накарам да подлага под съмнение обичта ми към него. Никога няма да го принудя да ме търси. Сега знам коя съм. Аз съм афганистанка и американка. У мен се преплитат нишките на миналото и настоящето. В безопасност съм, щастлива и преуспяла, наслаждавам се на всеки миг от живота си. Но в същото време тъгувам за хората, които не успяха да избягат и останаха там. Синът ми е едва тригодишен, но той трябва да знае тази история. Трябва да знае откъде идвам. Деликатната тъкан, която изгражда живота ни тук и сега, е съшита от нишките, сплетени от млада бежанка, избягала от страната, която обича.
Ригведа - един от четирите свещени хиндуистки текста - описва Кабул като райско видение, сгушено между планините. За мен този град бе много неща наведнъж - родното ми място, терен за игри, моят дом, тежко изпитание за душата ми. Но най-много ми харесва описанието, което го представя като райско кътче. Извън портите на дома ми Кабул се простираше по полегатите равнини и скалистото подножие на планините; град, който бе едновременно съвременен и древен. Високите офис сгради се намираха в съседство с пазара, който съществуваше още от времето на Бабур Завоевателя, превърнал града в столица. Модерни електрически тролеи се движеха по главното шосе и повечето улици, превозвайки жителите на Кабул от предградията до работа или на пазар. Павираните улици на града бяха частица от един по-голям свят - по тях се разхождаха мъже с тюрбани и такива с костюми; жени с бурки и момичета с къси поли. Имаше джамии, синагоги и църкви, а през 1975 г. - годината, в която съм родена - в града цареше мир.
Съвсем ясно си спомням смяната на сезоните. Разцъфналите лютичета и лилии, чиито нежни цветчета се разгръщаха в бял килим по полето пред дома ни, бяха знак за настъпилата пролет. Хладният бриз разнасяше вкусния им аромат, сладък като джалеби - любимия ми десерт. Скоро след това узряваха плодните дръвчета в овощната градина - праскови, круши, нар, а по-късно през годината зрееха ябълките и портокалите. Около дърветата поникваше свежа зелена трева, а на север планината Хиндукуш бе покрита със сняг и от време на време - обвита в облаци. Черешовите дръвчета покрай улиците бяха отрупани с цвят, розите оживяваха в градините, а новият сезон разцъфваше за живот изпод зимния мрак. Аз играех футбол с приятелите и сестрите си по павираните и чисти улици, обградени с дървета. Карах колело, играех волейбол и гледах как братята ми пускаха хвърчила, щом вятърът задухаше откъм равнините. Тичах и играех по цял ден, докато не чуех азана - призива за молитва на мюезина. Минаретата на джамията се виждаха от нашия двор. Призивът за молитва означаваше, че е пет часът и е време да се прибирам за вечеря.
В Кабул зимата идваше през декември, а снегът се трупаше от всички страни на къщата, мек като огромна възглавница. Брат ми Зия често отправяше предизвикателство към нас, трите момичета, да се покатерим на покрива с него и да скочим в снега. Зулайха не искаше да участва. Никога не се качваше на покрива. Лайла се качваше единствено ако Зия успееше да я придума. Колкото до мен, беше достатъчно Зия само да ме предизвика и аз веднага се покатервах. Пристъпвах до ръба на покрива, за миг се взирах в бялата купчина долу и скачах във въздуха. Не спирах да крещя и да размахвам ръце, докато не се приземях в бялата мекота.
Продължихме да го правим, докато веднъж прислужницата не излезе от къщата и не ме видя във въздуха. Изтича и каза на мама, която веднага прекрати забавлението ни със строго предупреждение: трябваше да престана да се държа като мъжкарана. Мама имаше свой начин, по който ми показваше, че не одобрява поведението ми. Обикновено викаше Шапаири, втората по възраст сестра, и я караше да ме измие. Шахназ, най-голямата ми сестра, беше прекалено заета с гримове, дрехи и работа и нямаше време да ни облича или мие. Детството ми беше изпълнено със забавления и игри. Аз бях второто най-малко от общо осем деца в изтъкнато кабулско семейство. Живеехме зад белосаните зидове, обграждащи къщата, която татко беше построил за нас в квартала Картех-сех. Израснах по време на един от периодите на най-голям просперитет в историята на Афганистан. Кварталът беше пълен с къщи и имения с всякакви размери и се намираше недалеч от центъра на града, където строяха правителствени сгради. В единия край на нашата улица имаше сграда, в която заседаваше Народното събрание на Афганистан. Именно тук се събираше нашата лоя джирга. От време на време по улицата се точеше колона от големи автомобили, които караха делегати от цялата страна специално за събранието.
Когато се возех из града с татко, често минавахме покрай обраслия с дървета кампус на Кабулския университет. Дворът беше пълен със студенти, мъже и жени се разхождаха по окосените площи между сградите, разговаряха и се наслаждаваха на живота. Този град бе пресечна точка на благоденствието и традициите, които взаимно разбираха и оценяваха мястото си в сърцата на хората. Най-голямата ми сестра, Шахназ, и Шапаири, която беше една година по-малка от нея, учеха в гимназия и бяха най-красивите момичета в града. Или поне така си мислех аз. Шахназ се отличаваше с изящност, която ми напомняше за кралските особи, а скромността ѝ само допринасяше за нейната тайнственост. Винаги носеше яркочервено червило, което караше светлата ѝ кожа да сияе. Шапаири беше откровено палава - колкото Шахназ бе срамежлива и елегантна, толкова Шапаири бе дръзка и смела. И двете се обличаха по последна мода и се радваха на огромен интерес от страна на младите мъже.
Но нито едно момче не можеше да доближи Шахназ и Шапаири, за да си говорят или да бъдат приятели. Такива неща бяха недопустими. Нашите традиции не позволяваха младеж да разговаря с девойка на обществено място, без по този начин да си навлече презрението на съседите. Ако видеха момиче насаме с момче, това носеше голям срам и редица тежки последици за момичето. То се сдобиваше с определена репутация. Все пак обаче имаше начини едно момиче да разбере кои момчета проявяват интерес към него. Момчетата често следваха Шахназ и Шапаири на път от училище към къщи - винаги от разстояние, винаги в група, без никога да говорят директно на тях. Следваха ги и когато отиваха на пазара, за да си купят фини платове за нови рокли и поли, или когато се отбиваха в сладкарницата за сладолед или в търговския център."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
