"Като толкова много хора и ние се събудихме сутринта на 7 октомври от звука на сирени. Като толкова много хора бързо разбрахме, че нещо ужасно не е наред – че това не са рутинните предупреждения, нито познатият ракетен обстрел от Газа. Като толкова много хора гледахме с недоверие как се появяват видеоклипове с бели пикапи, движещи се по улиците на Сдерот. Като толкова много хора се запитахме: наистина ли въоръжени арабски бойци бродят из градовете ни безконтролно, свободни да правят каквото си поискат? Като толкова много хора и ние наблюдавахме как невинни празнуващи бягат ужасени от фестивала „Нова“ със замръзнали от ужас лица. Като толкова много хора не можехме да повярваме на виковете за помощ от членове на семейства, заключени в защитените си стаи, отчаяно борещи се да задържат вратата затворена срещу натрапниците. Като толкова много хора бяхме смаяни от мащаба на нахлуването и лекотата, с която хиляди палестинци нарушиха границата на Израел. Като толкова много хора бяхме разтърсени от опустошителния провал на израелската държава да защити своя народ. И както за толкова много хора, това може да е бил най-мрачният ден в живота ни.
Но за разлика от толкова много други, ние не бяхме изненадани. Знаехме, че това е, за което „Хамас“ – и не само „Хамас“, но и много палестинци, за които не е задължително да подкрепят „Хамас“, – отдавна са се готвили. Не бяхме изненадани от еуфорията и ликуването, демонстрирани от палестинците и техните поддръжници по целия свят. Знаехме, че 7 октомври не е, както някои настояваха, „бягство от затвор на открито“, а по-скоро пълно и съзнателно осъществяване на палестинската мечта за завръщане. „Хамас“ може да е употребил само няколко години за планиране на оперативните аспекти на атаката, но палестинският народ като цяло в продължение на близо осем десетилетия се е надявал, вярвал и работил точно за този момент. Именно „Хамас“ даде на тази мечта най-бруталния практически израз досега. Откъде знаехме? Как предусетихме това, което израелските разузнавателни служби не успяха да предвидят или разберат?
Отговорът е прост: слушахме палестинците. Слушахме внимателно и чухме какво говорят – публично, открито и последователно. За тяхна чест, палестинците никога не са крили намеренията си. Повече от век те поддържат последователна позиция: по-важно за тях от постигането на суверенитет или свобода в собствена държава е отричането на суверенитета и независимостта за еврейския народ. Всъщност самата причина, поради която те се възприемат като народ, е неспирният им стремеж евреите да нямат своя държава – със сигурност не и между река Йордан и Средиземно море. Тъй като ги слушахме, разбрахме, че когато палестинците говорят за „завръщане“, те имат предвид унищожаването на Държавата Израел. Мнозина в Израел и в чужбина предпочетоха да вярват, че палестинските приказки за „завръщане“ са реторични глупости – не нещо, което те планират сериозно. След толкова години и предвид силата на израелската държава можеха ли палестинците наистина да вярват, че един ден ще се „завърнат“? Можеха ли наистина да си мислят, че са в състояние да елиминират Израел?
За съжаление, отговорът е „да“. Може и да сме „стартъп нация“ с брутен вътрешен продукт наравно със Западна Европа и според някои чуждестранни доклади с ядрен възпиращ фактор, но за милиони наши съседи суверенната ни държава си остава мишена за поразяване. Доказателството беше представено – на 7 октомври. Тъй като слушахме, знаехме също, че тук не става дума просто за „Хамас“. Разбрахме, че трагедията не е продукт на временни или местни обстоятелства, нито на крайно или корумпирано ръководство, което може да бъде сменено, за да се сложи край на опасността. Това е дълбоко вкоренен мироглед, съществуващ от самото начало на арабско-израелския конфликт. В основата му е отказът на палестинците, в частност и на
мнозина в арабския свят в по-широк смисъл, да приемат съществуването на суверенно еврейско присъствие в региона при каквито и да било граници. Противно на това, което ни казваха, ние знаехме, че „Хамас“ представлява палестинците. И че проблемът не е само в „Хамас“, а в палестинците като цяло.
Никога не сме вярвали на твърденията, че всичко, което хората в Газа искат, е още един километър брегова линия за риболов или още няколко разрешителни за работа в Израел. Не вярвахме в това, защото знаехме, че само на няколко километра от домовете ни съществува цяло общество, изградено върху убеждението, че евреите са жестоки окупатори, безсърдечни колонизатори, които са откраднали земите им, и че евреите нямат никакво право да държат каквато и да е част от тази територия. И ако убеждението е такова, когато се появи възможност, става не само допустимо, но и задължително да се причинява на евреите всичко, което човек може да си представи, и дори невъобразими неща. Знаехме, че този проблем изисква фундаментално преосмисляне, че няма лесни или бързи решения. Знаехме, че няма да се разреши сам и че ако Израел не инвестира сериозни усилия – и ресурси – в справянето с него, следващият 7 октомври ще дойде много скоро.
Невинаги сме мислили така.
И двамата тръгнахме от израелската левица. Ейнат беше член на Кнесета от Лейбъристката партия и работеше заедно с Шимон Перес и Йоси Бейлин. Ади беше старши журналист и редактор в „Аарец“. Споделяхме основно предположение – може да се нарече хипотеза, – че арабите, живеещи отвъд Зелената линия, палестинците, са сходни в основата си с израелците."
Из книгата