"Тя пристига в Уисконския затвор със специален режим няколко минути след дванайсет. Той се намираше в Боскобел, Уисконсин, на около два часа и половина от Милуоки, и беше един от най-сериозно охраняваните в щата. Посещението ѝ беше насрочено за един и половина, но тя пристигна по-рано. Знаеше колко досадни и бавни са проверките за сигурност, въпросите на място, нарочните спънки, целящи да попречат на близки, приятели и любими да се доберат до затворника, при когото идваха. Но нея нямаше да я спрат никакви пречки.
Премина първото ниво от проверките за сигурност – въпросите, металните детектори, обискирането, и най-после се озова в дълбините на сградата. Точно там, в сърцето на затвора, далече от външните стени, на стратегически места охранителните камери липсваха или не работеха, а надзирателите можеха да правят каквото си решат. В най-тъмните коридори те си позволяваха волността да я докосват в основата на кръста и дори още по-ниско, докато я насочваха през врати или зад някой ъгъл. В тази част на затвора законите нямаха сила. Ако не ти харесваше случващото се там, единственото спасение беше да спреш да идваш. Тя не реагира, просто се усмихна на престорено любезните, опипващи я надзиратели. Когато най-сетне стигна до залата за посещения, един от тях се пресегна през рамото ѝ, за да отвори вратата, и тя усети как вдишва уханието на косата ѝ. Дори само от това я побиха тръпки, но го понесе, защото почти беше достигнала целта си.
Най-после седна в кабинката. След минута вратата от другата страна на стъклената преграда се отвори и Франсис се появи. На живо той беше още по-впечатляващ. Сините му очи бяха пронизващи – малки оазиси в иначе тъмните орбити. Косата му беше късо подстригана, различна от прическата му преди влизането в затвора. Тя си обясни подстрижката му с бандата, към която Франсис е бил принуден да се присъедини, за да бъде в безопасност в затвора. Харесваше го повече с по-дълга коса, но никога не би му го казала. Може би скоро щеше да може отново да я остави да порасне. Някой ден, когато бъдат заедно. Когато щяха да си говорят директно, а не през дебела стъклена преграда. Тя вярваше, че този ден е не само възможен, а и неизбежен. Франсис се усмихна, когато седна и вдигна слушалката до ухото си. Тя направи същото и един дълъг миг просто слушаше дишането му. Снощи го беше сънувала. Сега страните ѝ поруменяха при спомена за фантазията какво му беше позволила да прави с нея.
- Юджиния? – попита той.
Тя кимна.
- Единственият начин това да се получи, е, ако направиш всичко, което поискам, и не се отклоняваш от плана.
- Не съм се отклонявала – каза тя, хипнотизирана от присъствието му.
- Още не съм поискал да направиш трудните неща.
- Готова съм на всичко за теб.
Тя още беше в Уисконсин, някъде недалече от Мадисън. Недалече от дома си, но в същото време на милион километри. Знаеше това, защото беше гледала местните новини. Стаята ѝ – или килията, или затвореното пространство, или както по дяволите наричаше мястото, където я държаха в плен – имаше плосък телевизор на стената и тя можеше да разнообразява живота си, като гледа наличните канали. Най-добре се ловяха местните новини от района на Мадисън. Последните се въртяха около непоносимата гореща вълна, обхванала Средния запад. Но имаше и още една новина. По разпореждане на новия губернатор властите в Уисконсин бяха подновили разследването на случая с изчезналата Кали Джоунс. Тя усили звука, за да чуе последните новини. В стаята имаше малко канапе, което се превръщаше в легло, ниска масичка и малък хладилник, зареден с вода. До стаята имаше баня с душ, точно срещу заключената врата. Беше прекарала безброй часове в опити да разгадае как да я отключи, разбие, как да се добере до свободата от другата ѝ страна. Досега не беше открила уязвимо място по вратата, освен отвора, през който похитителят ѝ подаваше храна през ден-два. Тя беше надникнала през отвора и беше видяла, че от другата страна на вратата има стая, напомняща за незавършено мазе.
Водещият на новините тъкмо беше започнал репортажа за това как губернатор Джоунс е подновил разследването на случая с дъщеря му, когато чу затръшване на врата на кола отвън. Изключи звука на телевизора и стана от канапето. Пакетът с бургер и пържени картофи я изненада първия път, когато тупна през отвора. След това храната пристигаше като по часовник и тя неведнъж обмисляше възможността за засада. Как да грабне ръката, която се пресяга с храната. Но нямаше никаква представа какво да направи след това, когато сграбчи ръката на похитителя си. Вместо това реши, че най-добрата ѝ стратегия е да изучава до най-малка подробност действията му. Бързо отиде до вратата, вдигна подвижната преграда и надникна през отвора. Впери поглед в основата на стъпалата в очакване на светлината от отварянето на вратата в горния край на стълбите.
Лампата света и се чуха стъпки надолу. Това, което видя в следващия момент, я порази. Представяше си, че похитителят ѝ е едър, груб на вид, грозноват мъж. Вместо това видя жена с черна маска, която се появи по стълбите и забърза към вратата. Веднага отпусна капака на отвора и се дръпна настрана. Видя как пликът с храната мина през отвора и падна на пода. Веднага се върна при вратата и повдигна преградата. Видя как жената пое по стъпалата и изчезна нагоре, оставяйки я сама с порцията от веригата за бързо хранене. Чу тракането на ключове на горния етаж, после залостването на входната врата."
Из книгата
