Смъртта не съществува

Написана под формата на обръщение към дъщерята на Стефан Аликс, на която той завещава изследователския си опит, книгата Смъртта не съществува вълнува и нас с тематиката си. А тя може да се означи събирателно с понятията паранормално, необяснимо, изправяли човека пред едни и същи явления още от зората на човешките общества. Това са преживяванията на близка смърт (ПБС), субективното преживяване на срещи с починали хора, т.нар. терминално (предсмъртно) проясняване, извънсетивните възприятия (медиумната способност, телепатията, ясновидството, интуицията) и други.

Плод на събеседвания с най-изявените в областта си невролози, психолози, психиатри, философи, но и с медиуми, ясновидци, а така също и с хора, преживели въпросните явления, както и облягайки се на собствения си опит, авторът търси отговори на вечните въпроси: Какво са животът и смъртта? Какво е душата? Наистина ли е безсмъртна?

Стефан Аликс (р. 1968) e френски разследващ журналист, военен кореспондент, основател на Института за проучвания на необикновени преживявания, участник в много предавания по телевизията, сценарист на телевизионни филми, посветени на паранормалното, и автор на бестселъри, преведени на много езици, последният от които вече е в ръцете на българския читател.

"Ти стоиш права, мълчалива, пред ковчега от светло дърво. Дъще, в твоя въпросителен поглед отгатвам бездна от недоумение. Какво може да разбира от смъртта човек, когато е на три и половина години? Усещаш страданието около себе си; лицата, застинали в ступор, очите, блуждаещи в пространството, телата са колебливи, тромави. От време на време някой ти казва нещо, иска да те успокои с нежен и несръчен жест или с дума, гласовете са ти познати, но в тях долавяш необичайно потрепване, вълнение, нещо дребно и непонятно, почти заплашително, защото ти е непознато.

Дъще, ти си сама и безучастна сред възрастните, чиито намерения за първи път в живота си не можеш да определиш. Това е успокоително колкото чанта с гранати, на които са издърпали предпазителите. Без да смееш да отвориш уста, ти наблюдаваш възрастните, белязани от невидимо нараняване, застинали като удържащо се цунами. Смъртта току-що влезе в живота ти. Това, което чуваш, се разминава напълно със странната и тежка атмосфера, която те обгръща като сгъстено настояще, като кладенец, от който никой не може да излезе. Няма я вече лековатостта, на нея вече никой не играе.

Ти не разбираш, и как би могла? А и какво ли има за разбиране? Чичо ти е умрял. Загинал при произшествие преди няколко дена? Вече никога няма да го видиш. Току-що е излязъл неочаквано от живота ти, но в момента си неспособна да осмислиш какво означава това. Досетила ли си се вече, че човекът, когото познаваше, който играеше с тебе само преди няколко седмици, е там, застинал завинаги в този сандък? В детските ти очи смъртта изглежда нереална. Този мускулест и оригинален добродушко, който те учеше да се катериш по дърветата, задаваше ти странни въпроси, в които най-същественото беше бързият отговор, този, който те въртеше във въздуха и те караше да се смееш в захлас, никога вече няма да го видиш.

Още не знаеш това, защото в момента изцяло си потопена в настоящето на първите ти невинни години, но през бъдните десетилетия ще забравиш лицето му, жестовете, смеха, погледа му. Зная това, споделяла си с мене колко дълбока тъга буди то днес в тебе. Клекнал съм на пода и ти правя знак да дойдеш при мене, сядаш до мене. Дъще моя. Искам нищо от този ден да не остане скрито от тебе. Вземам те в прегръдката си. Сигурно изглеждам сериозен и отнесен. Разтърсен от вълнение. С кратки изречения разказвам на присъстващите за последните мигове на чичо ти, моя брат. Говоря за горещото слънце, обляло небето онази сутрин, за светлината. Думите ми несъмнено те изненадват; никога не си ме виждала такъв. Гласът ми странно потреперва. Долавят се някаква неувереност, неизразима с думи тъга, глуха виновност, скрити зад тон, който се старае да бъде уверен.

Животът ми току-що се промени завинаги. Тридесет и две годишен съм. Преди седмица, в утрото на един априлски ден, докато ти още си спяла далече, в Париж, бяхме с Тома и неколцина други по един път в Афганистан и тогава стана това произшествие, и Тома бе убит пред очите ми заедно с трима други млади мъже. Онази сутрин, докато бях коленичил на изгорялата земя, с ръце, окървавени от кръвта на чичо ти, животът ни взе необикновен и окончателен обрат. Тялото на мъртвия човек е нещо объркващо. Когато на човек се случи да го гледа в лицето, даже не казвам да го докосва, ясно се вижда, че нещо не е наред, нещо липсва.

Кожата моментално придобива нереален цвят, още от първите минути, сякаш от жива става изкуствена. Широко отворените очи внезапно са загубили лъскавината си, прахът свободно се отлага върху тях и гаси блясъка им, крайниците, сякаш загубили ставите си, не оказват ни най-малка съпротива. Има някакво отсъствие, някаква празнота и все пак тялото изглежда съвсем като човека, когото сме познавали. Но той не е вече тук. Но тогава къде е?

В 2001 година със смъртта на Тома този въпрос нахлу в живота ми. Как можех да бъда подготвен за него? Не бях подготвен. Кой може да бъде? Намирах се с него в Централна Азия. Погрижих се за тялото му, репатрирах го във Франция, за да бъде погребано там. Шокът беше огромен. Бяхме близки, споделяхме едно и също неистово нетърпение да разберем света, да обходим тази Централна Азия, където дишат спомените за свещените времена, вече бяхме пътували заедно по тези земи, където смъртта ни се яви изневиделица. Този момент се превърна във върховен обрат в живота ми, преобърна журналистическата ми кариера. И твоя живот също така.
Къде отиде Тома?"
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg