"След близо стогодишно необяснимо и неоправдано забавяне българският читател най-сетне може да се запознае на своя език със забележителния труд на един предан мисионер: чешкия литературен историк и славист от Бърненския университет проф. д-р Франк Волман (1888 - 1969), член на прочутия Пражки лингвистичен кръжок. За около десет години той проучва, написва и издава специални трудове за драмата на южните славяни: Сърбохърватската драматургия (1924), следвана от Словенската (1925), Българската (1928) и накрая - от Драматургията на славянския Юг (1930), като само в нея включва 838 заглавия от 310 драматурзи (българските са петдесет и трима със 134 творби). Така той прави пълен (затворен) цикъл от студии, проследяващи развитието и спецификата на съответните драматургии, разделяйки ги не по националности, а по езици, и в по-широка перспектива дава повод за полемика върху потребността и способността на балканските славяни да общуват, да споделят и осмислят проблемите си в дискурса на високия сценичен диалог.
За разлика от големите литератури (англо-, испано-, френско-, немско-, рускоезична), от които се интересуват по целия свят: превеждат ги, тълкуват ги, усвояват ги и се съизмерват с тях, нашата е несравнимо по-скромна, функционираща предимно в породилото я езиково пространство; тя рядко влиза в полезрението на чужденци, а още по-рядко изкушените от нея са небългаристи. Така че всеки поглед отвън е добре дошъл и важен - той е не само необходим и полезен, но прави възможно оглеждането ни в социокултурния контекст на другия. Споделяме становището, че драматургията, традиционно разпъната между литературната и театралната институция, утвърждава архетипите на националната памет и самоопределение, като обосновава и налага немалка част от представителните сюжети на един народ в етапа на тяхното екстатично преживяване.
От четирите монографии на езика на страната, чиято драматургия изследва, е преведена само словенската, и то близо 80 години след появата ѝ - през 2004 г. Сърбохърватската не е издадена нито от сърбите, нито от хърватите и ако днес донякъде е разбираемо защо едно общо изследване за драмата на двата съседни народа не би могло да излезе нито в Белград, нито в Загреб, то за дългия 65-годишен период между появата на труда (1924) и падането на Берлинската стена (1989) / разпадането на Югославия, то е можело да бъде публикувано. Това обаче не се е случило, а и никъде в страните, чиято драматургична продукция отразява, не е преведена и четвъртата обобщаваща монография.
По-любопитно е друго: коя е вероятната подбуда за това обхватно изследване? Волман очевидно не си поставя задача да укрепва фалшивия панславизъм, (мъртво)роден в Русия през XIX век, по-точно - да сплотява южните славяни. Ако сме по-мнителни, бихме го заподозрели, че през 20-те години на XX век, тоест през първото, едновременно следвоенно и уви, предвоенно десетилетие - период на сериозен подем в европейската култура - се опитва да поднови чешката инвазия (Вл. Пенчев) сред изостаналите и имащи да наваксват балкански братя. Целта на Волман е благородна и строго научна. Според него именно драмата изразява въжделенията за свобода, независимост и памет, които са основа на историческия наратив.
Недостатък на тази книга е, че авторът не знае български и се ориентира по разказани му или недоразбрани сюжети, откъдето се появяват и някои неточности и грешки (каквито се срещат и в останалите монографии). Предимството ѝ обаче е, че я пише последна и оценката му е надграждаща. Той ни приобщава категорично към естетическата платформа на южните славяни извън всякакви идеологически презумпции, политически граници и модели на идентичност, стихийно мигриращи и взаимооспорващи се по съседски. С което става част от собственото ни културно пространство. И независимо от скепсиса му към теоретичните възгледи на полския филолог Александър Брюкнер за единството на славянските литератури, в някакъв смисъл пробва дали и доколко това твърдение е приложимо в полето на южнославянските драматургии. И в състояние ли е този литературен род да формира единен корпус (излъчващ общ драматургичен канон), опит за което е последната книга от тетрамонографичния му опус. Тя е не просто микс от предишните три, но се опитва с методологията на актуалното тогава сравнително литературознание, еманципирано от структурализма, да осмисли и изясни процесите, усвояващи и интерпретиращи общи мотиви, сюжети, персонажи, жанрови разновидности.
Разглеждайки специално българската драматургия, Волман съвсем нагледно, с изобилие от примери, показва съизмерването (равняването) на възрожденските ни първопрохождащи пиеси като преводи-побългарявания-палимпсести с образци, открити в новогръцката, румънската, руската книжнина, което стимулира отделни образовани и амбициозни представители на интелигенцията ни от XIX век да стигнат до оригиналите, да започнат да превеждат и адаптират пиесите си без съучастието на език посредник и така българският читател, зрител, актьор още на един ранен етап да се запознае с основните сюжети у Молиер и Шекспир. Разбира се, не бива да се изключват и обективните фактори, доколкото между словенската и хърватската, от една страна, и сръбската и българската литература, от друга, разграничаващият маркер е социополитическият контекст, по-точно империите, към които векове наред принадлежат съответните страни - Австро-Унгарската на север и Османската на юг, сериозно разминаващи се както в икономическо, така и в културно отношение. У Волман, роден в Австро-Унгария, се формира условен славянски рефлекс и воден от желание и ентусиазъм за достигане до корените на общославянската менталност, той предприема тези свои проучвателни походи с цел да разбере и събере събратята си през театъра като проява на единство, заедност, солидарност. И до голяма степен успява. Привърженик на ейдологията (изследваща менталните образи), Волман откроява нагласи, дълбоко заложени, но неосмислени рационално от самите нас. В този смисъл упоритото му задълбочаване в българския драматургично-театрален процес е водено и от естествения интерес да види и изтъкне чешките жалони в това развитие: не само присъствието на чехи като историка
К. Иречек, учителя Й. Майзнер или режисьора Й. Шмаха, но и на чешката закалка в драматургичната компетентност на
В. Друмев, С. Доброплодни,
Д. Войников (в работата му с чешки композитор, включен в театралната му трупа от Браила), по-късно К. Христов или чешки автори на сцената на Народния театър.
Но има и друг проблем. Огромният брой текстове, обхванати от бърненския учен, са написани на съответните езици, а и немалка част от тях още тогава са остарели, неадекватни спрямо актуалното състояние на литературните норми и по тази причина (не единствена, но важна) отпаднали от театралния репертоар или никога ненамерили място в него. Да допуснем, че със словенски и сърбохърватски, по силата на дългото съвместно пребиваване в обща държава, славистът Волман се справя, но как чете нашата драма? Съдейки по негови писма и признания, той не ползва български и е трудно да предположим как се е запознал с пиесите в оригинал.
Близостта между южнославянските езици е факт, но справянето с художествените текстове не е така лесно, още повече че от училищните диалози през Друмев и Войников до
Вазов,
Яворов и
Ст. Л. Костов езикът се променя съществено дори за слуха на самите българи. Съответно книгите на Волман са написани на чешки и той гради своя критически разказ за чехите. Но какво цели с него - да въведе например П. Ю. Тодоров в родния си културен контекст или да обяви пред сънародниците си: такава драматургия има и тя изглежда така? В отделните страни книгите му разчитат предимно на бохемисти, тоест на специалисти, въпреки неизменните резюмета на френски в края на всяка от тях. А по предмета си са тематични енциклопедични справочници, придружени от бегли интерпретации. На този фон любопитен момент е, че всички заглавия на пиеси Волман транслитерира, без да ги превежда.
В такъв случай каква точно е прагматиката на изследванията му? Ако е искал да събуди интерес в родината си към драматургията на българите, това не се случва - преведените и оживели на чешка сцена наши творби са нищожно малко. Ако пък намерението му е било да каталогизира и постави на академична основа изучаването на драмата ни, то в голяма степен е постигнато, но езиковата бариера пречи трудът му да се ползва именно от националните културни институти (университети и театри) в България. Следователно най-ефективен си остава преводът."
Из книгата
