„Хората сме като тревата – не порастваме с дърпане“, мисли си една от героините в тези разкази, когато открива, че нещата не се учат с казване, а с живеене. Затова и тези разкази не проповядват и не съдят. Те водят душата по тайни пътеки, с тиха и стопляща човечност разкриват светове и провокират въпроси. В тези разкази човек може да чете списъци с цифри и да вижда богиня. Може да стои на едно място и пред него да се извърви целият живот. Може да открие красота и спасение в дизайна на един търмък. Защото красотата идва от желанието да се направи нещо по-добро от минимално достатъчното. Или както пише Веселина Седларска: „ ... |
|
Тези, които живеят по-далече от него, го наричат Хоризонта, понеже слънцето се показва над него сутрин и се прибира отзад вечер. Други му викат Оградата, сякаш е вдигнат да пази добитък от хищници, но не се наемат да определят те самите от кои са. Започва по острието на планината и свършва до самия бряг на реката, след като е разчленил на две равни половини града, и слава богу, повтаряха си жителите, че самите те решиха да го вдигнат. Зидът е спасение. Зидът е равновесие. Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка."Историите на Бимбалов са като да отвориш отдавна залостен ... |
|
"Романът Мак впечатлява със своята чувствена интелектуалност, със симбиозата от анализаторски прозрения и поетично навлизане в най-фини човешки изживявания, самоирония и висок стил на изразяване. С аристократизъм, рядко срещан в българската литература. Оригиналната образност на историята е постмодернистична, на границата на иреалността, хиперболизирана, еклектична действителност със сюрреалистични моменти. Мак като че ли е любовен роман за мъж, постигнал почти съвършенство в любовната игра с жените, които пожелае да притежава. И абсолютно съвършенство в обичта към себе си. Мак е талантлив млад журналист с ... |
|
Луната изгря иззад планината Фудосан. Освен в гръб Златният храм се издигаше като начупен и фантастичен черен силует. Само решетестите прозорци на най-горния етаж позволяваха на меките лунни сенки да се промъкнат в сградата. Кукьочо излъчваше сияние, сякаш неясната лунна светлина бе намерила там подслон за през нощта. Златният храм ще изгори. И вече нищо не ще застане между Мидзогучи - главния герой - и живота. Когато заекващият, изолиран млад аколит прекрачва прага на Златния храм в Киото, той не открива покой, а потъва в обсебваща мания. От малък завижда на съвършенството на храма и е измъчван от собствената си ... |