Дни в книжарница Морисаки

Скрита в токийския квартал Джимбочо, съществува истинска райска обител за любителите на книгите. Книжарница „Морисаки“ принадлежи на семейството на двайсет и пет годишната Такако от три поколения, но тя самата никога не е обичала да чете. След като обаче остава без приятел, без работа и посока, Такако неохотно приема предложението на ексцентричния си вуйчо да заживее без наем в малката стая над книжарницата. Сред мириса на старите томове и следите от многото животи, оставени между страниците, и сред хората, които среща всеки ден в книжарницата и в местното кафене, нещо в нея постепенно се променя. Книжарница „Морисаки“ има на какво да я научи за живота, любовта и целителната сила на книгите.

„Дни в книжарница „Морисаки“ е роман за онези моменти, в които животът сякаш е спрял. И за малките срещи и местата, които неусетно ни помагат отново да продължим напред.

Международният литературен феномен, трогнал читателите с история за новото начало, човешките взаимоотношения и радостта от четенето!

Сатоши Ягисава (р.1977) печели сърцата на читателите по цял свят със своя дебют „Дни в книжарница „Морисаки“. Завършва Колежа по изкуствата към университета „Нихон“. През 2010 г. получава японската литературна награда за дебюти „Чийода“. Романът е адаптиран и в едноименния филм на режисьорката Асако Хюга. Продължението му – „Още дни в книжарница „Морисаки“, също постига световен успех. Поредицата понастоящем се превежда в 30 страни по света, а английското ѝ издание е номинирано за Британските книжни награди за 2024 година.

"Живях в книжарница „Морисаки“ от началото на лятото до пролетта на следващата година. Прекарах този период, заобиколена от книги, в една свободна стая на втория етаж на магазина. Тя не само че беше слабо осветена и тясна, но и винаги бе влажна и постоянно усещах мириса на мухъл от старите томове. И до днес обаче не съм забравила дните си там. Защо ли? Защото това място ми даде тласък да започна истинския си живот. Сигурна съм, че без онези дни животът ми след това щеше да бъде лишен от цветове, по-монотонен и по-самотен. Безценно убежище, което никога не ще забравя. Това за мен е книжарница „Морисаки“. Щом затворя очите си, тези спомени и сега изплуват ярко в съзнанието ми. Всичко започна като гръм от ясно небе. Не, дори да бяха завалели жаби от небето, едва ли щях да се изненадам повече. В онзи ден приятелят ми Хидеаки, с когото излизах от година, изведнъж ми изтърси:
– Ще се женя.

Когато първоначално го чух, главата ми се изпълни с въпросителни. Все пак, ако беше казал: „Да се оженим“, разбирам. Дори с „Искам да се оженя“ би могъл да придаде смисъл на казаното. Но да каже: „Ще се женя“, определено беше странно. Бракът е клетва, градяща се на взаимно съгласие, затова начинът, по който използва тези думи, бе напълно погрешен. И какъв беше този лековат тон? Звучеше безпардонно, все едно казваше: „Намерих сто йени в канавката“. Случи се в един петък в средата на юни. В края на работния ден се наслаждавахме на вечерята си в малък италиански ресторант в Шинджуку. Разположен бе на последния етаж на хотел, откъдето можехме да наблюдаваме красивата, бляскаща в неоново нощна гледка. Беше любимо място и на двама ни. Хидеаки беше дошъл в компанията три години по-рано от мен и откакто постъпих там, тайно си падах по него. Преди да започнем да излизаме, застанеше ли наблизо, сърцето ми подскачаше като трамплин. Затова онази вечер, след като дълго време не се бяхме виждали само двамата, пиех вино в доста приповдигнато настроение. Обаче... Несъзнателно възкликнах с „А?“ на думите му.

Помислих си, че не съм чула добре, но той още веднъж равнодушно повтори същото:
– Ще се женя идната година.
– Ще се жениш? За кого?
– За приятелката си.
Ммм? Още веднъж се озадачих.
– Приятелка?
При което той неочаквано и без никакви стеснения изрече името на девойка на друга позиция в офиса. Беше започнала работа по същото време като мен и притежаваше толкова мило излъчване, че дори аз бих я прегърнала силно, без да се замисля. Аз съм по-висока от нея и по-обикновена на външен вид. Не разбирах защо бе решил да ме съблазни, докато е излизал с толкова сладко момиче. Попитах го и той ми обясни, че двамата са заедно от около две години и половина. С други думи, бяха двойка по-дълго време от нас. Разбира се, не знаех, че той си има друга, с която се среща – никога не се бях усъмнила в нещо, дори не ми бе хрумвала подобна вероятност. Връзката ни беше тайна, но мислех, че просто се притеснява и не иска да му е неловко на работното място. А всъщност още от началото не съм била първият му избор, а просто играчка, нещо за забавление. Аз ли съм била тъпа, или той бе странен?

Както и да е... Двамата вече били запознали родителите си и следващия месец предстояло да си разменят сватбените подаръци. Замая ми се главата. Сякаш будистки монах удряше – БАМ! – камбана в нея.
– Е, тя не ме послуша, като казах, че ще е хубаво да направим церемонията през юни. Но така няма да успеем за тази година. Затова…
Слушах разсеяно тези словоизлияния. Измърморих само:
– Да, много хубаво. – Самата аз се изненадах от думите си.
– А, мерси. Мога обаче и с теб да се срещам понякога, Такако – засмя се Хидеаки. И пусна обичайната си безгрижна и напълно непресторена усмивка.
Ако бях в някоя мелодрама, сигурно това щеше да е моментът, в който се изправям и изливам виното си върху него. Но от малка не умея да изразявам емоциите си добре, а и поначало не знам какво да мисля за някоя ситуация, ако първо не се усамотя да поразмишлявам върху нея. Още повече че камбаните на монаха все още биеха твърде шумно в главата ми. Разделих се с него със замъглено съзнание и се прибрах сама в апартамента си. Малко по-късно главата ми леко се избистри и тъгата в мен се надигна с ужасяващ устрем. Изпълни ме не гняв, а абсолютна, толкова свирепа тъга, че можех дори да я докосна – присъствието ѝ бе болезнено осезаемо. Очите ми не спираха да преливат от сълзи. Плачех, плачех, струваше ми се, че никога няма да спра. Ревях, свлякла се в средата на стаята, без дори да включа осветлението. Мислех си глупости като: ако изливащите ми се сълзи бяха нефт, щях да съм много богата, и абсурдността на това отново ме разплакваше.

Исках някой да ме спаси. Искрено го исках. Но и това не можех да изрека на глас и просто плачех. Неприятностите продължиха с пълна пара и след това. Тъй като работехме на едно и също място, дори и да не исках, трябваше да се виждам с него. Ставаше ми още по-гадно, че той се отнасяше към мен както досега. Освен това няколко пъти случайно срещнах годеницата му в столовата и в кухнята на офиса. В такива моменти тя, съзнателно или не, ме поздравяваше ведро със своята широка, ослепителна усмивка. Скоро след това стомахът ми спря изобщо да приема храна и престанах да спя през нощта, отслабнах страшно много, а лицето ми беше бледо като на зле гримиран мъртвец. По време на работа в очите ми неочаквано напираха сълзи и често ходех до тоалетната, където приглушено плачех. След около две седмици вече не издържах нито физически, нито психически и най-накрая отидох при шефа си и си подадох молбата за напускане. В последния ми работен ден Хидеаки весело ми каза:
– Нищо че вече не работиш тук, да отидем някой път да хапнем някъде!"
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg