Правосъдие за продан

Достоверен разказ за кръвопролитията и прекършените съдби, които бележат върховенството на мафията в България над държавата.

Това е истинска история за страх, власт, пари и смърт. Тя разкрива как в началото на XXI век в България престъпността прониква в съдебната власт и държавните институции, диктува правила и променя съдби. И в тази книга Анна Заркова не просто разказва, а разследва. Чрез детайлно представяне на събитията тя ни въвежда в свят, в който прокурорите може да бъдат купувани, съдиите – изнудвани, журналистите – манипулирани, правосъдието – парализирано, а обикновеният човек – оставен сам срещу системата.

В „Правосъдие за продан“ се преплитат образите на разследващи полицаи, които се отстраняват, престъпни фигури, свързани с едрия бизнес и висшата политика, уплашени магистрати и такива, които не се подчиняват (като съдия Владислава Цариградска) и плащат висока цена за това.

В книгата са включени скандални случаи като убийствата на Мартин Божанов – Нотариуса и на Алексей Петров, атентата срещу Иван Гешев, аферите на Петьо Еврото, Барселонагейт, КТБ, одисеята на Васил Божков и много други.

"Нищо в тази история не е измислено. Лицата и събитията в нея са действителни. Имената са истински, а зад прякорите ще разпознаете персонала от безчестни журналисти, развратни пиари, продажни ченгета, уплашени магистрати и членове на улични банди, без които не би могло да се състои тържеството на корумпираната върхушка в демократичните институции.

Жилищният комплекс „Младост“ е разположен в югоизточната част на софия, двумилионната столица на българия, чийто девиз „расте, но не старее“ е много повече несбъднато пожелание, отколкото реално описание на занемарените архитектурни паметници, овехтелите панелки с кръпките по фасадите и лъскавите офис сгради, извисяващи се контрастно и безразборно над тях както в центъра, така и в предградията. Кварталът граничи на юг с Околовръстния път, а на север с „Цариградско шосе“ и се вижда отдалеч. Нищо особено – еднообразно множество от едропанелни и монолитни блокове, струпани насред някогашното софийско поле и разделени по средата от дълъг булевард, който в епохата на държавния социализъм носеше името на Людмила Живкова – дъщерята на Първия ръководител Тодор Живков, а след падането му беше преименуван на „Александър Малинов“ – водача на демократическата партия в Царство България и кръстник на княгиня Мария Луиза. Самият Живков приживе се гордееше с масовата едропанелна продукция на трийсетте домостроителни комбината, „рожба на социалистическия труд“. Смяташе се, че именно нея е имал предвид, когато се беше обърнал към новодошлите на власт антикомунисти с класическото: „Абе, това, което ние построихме, вие не можете да го боядисате!“.

През второто десетилетие на XXI век „Младост“ вече беше надминал възрастта, на която хората се пенсионират, но минаваше „за перспективен и бързоразвиващ се“ – едно, заради неспирното застрояване на всеки метър свободна площ във вътрешността му и друго, защото в околността му – там, където Софийската котловина минава в подножието на планината Витоша, бе издигнат тъй нареченият „Бизнес парк“, най-големият конгломерат от офиси в Източна Европа по това време. Доста вода беше изтекла от 60-те години на миналото столетие, когато с размаха на комунистическата партия-държава землищата на тогавашните села Дървеница, Симеоново и Горубляне се погражданяват в рекордно кратки срокове – рязко и очебийно. Ливадите на шопите са набързо изкупени и в тях като гъби след дъжд изникват стотици еднотипни стоманобетонни жилища. Идеята е те да подслонят придошлите от провинцията служители по сигурността, здравни работници и чиновници – и не как да е, а в завидни градски условия – на топло и светло, зад големи прозорци с пързалки, детски люлки и пейки под балконите.

Речено-сторено. Милиционери, военни, счетоводители, учителки, доктори и автомонтьори населяват наведнъж сивите осеметажни постройки, всеки с десетина входа, стълбища и асансьори, а някои залепени по три-четири на калкан – така че обитателите им ги означават като „китайската стена“ („Ние сме в петия вход на китайската стена срещу Метеорологичната станция, заповядайте...“) За гостите навремето е истинско предизвикателство да открият адреса (например „Младост 1“, блок 36а, вход Г, етаж 4, апартамент 12), на който ги чакат. За да стигнат до него, те трябва да се качат на единия от двата възможни автобуса, които спират наблизо, да изкачат два-три хълма от заземени строителни отпадъци, да вървят четвърт час по прашните пътеки между тях, които след дъжд стават на кал, да подминат блок 3, да обиколят съседния блок 43 и да пресекат в подходяща посока прилежащото му междублоковото пространство. Предвид северозападните ветрове, които бръснат болезнено там в зимните месеци, и при липсата на сянка в жегите подобно приключение не е нещо, което човек би искал да повтори или потрети... Ето защо в последните години от живковския режим многолюдният квартал е по-скоро обект на шеги и закачки, отколкото престижно местообитание.

Демократичната промяна го сварва трийсет години по-късно пораснал на площ от около 1600 хектара и сдобил се с няколко училища, детски градини и кооперативен пазар, но не по-желан от успелите софиянци и наричан снизходително „спалнята“. При възстановката на капитализма през идните години обаче той се възмогва. От полския пейзаж в него не остава и помен. Внушителните нови постройки в петте микрорайона („Младост 1“, „Младост 1А“, „Младост 2“, „Младост 3“, „Младост 4“) са вече разноцветни, разноетажни и не са само място за нощувка между работните дни на новодомците. Като имоти те се изкупуват предимно от младите компютърни специалисти в Бизнес парка, предоставящ 23 000 работни места, както и от техните родители – възрастни хора, които напускат къщите си в малките градове и села, за да последват децата си, да гледат внуците и да избегнат самотата в несгодите на старостта. Хилядите мъже и жени в разцвета на силите си, които целодневно се трудят, взират се в екраните и вземат големи заплати, са готови да платят всяка цена, за да се прибират вкъщи пеша, вместо да изтърпяват в колите си мъчителните задръствания на местните пътни артерии в пиковите часове. Това е причината „Младост“ да стане един от най-скъпите квартали в България. Не само като котировка на недвижимата собственост, но и като етикет на стоките в многобройните търговски обекти в района.

Бизнес паркът дърпа мозъци от страната, те идват с големите корпоративни пари, викат „Нема евтино в тъз София“, купуват като невидели и ето ти скъпотията тук откъде е“, отбелязва кисело Ивайло, бивш печатар, сега безработен, който пие бира с другари на две пейки, наредени пред един клек шоп. Той е кореняк младостчанин и се отнася към интелигентните пришълци като към пълчищата хлебарки, превзели мазетата на панелката, в която е роден. Тя изглежда доста зле, както и другите като нея – дървените им пътни врати са олющени, с немити или липсващи стъкла или пък подменени с пластмасова дограма, която белее нелепо над напуканата от старост сивкаво-черна мозайка... Остъклените по някогашна мода тераси са ръждясали и разкривени. Зад тях се мяркат – простират дрехи или готвят на газови котлони, предимно баби и дядовци – някои са връстници на домовете си, майките им си отиват една по една – освобождават стаите за потомството, но него никакво го няма, разпиляло се е зад граница...

„Внучката ми се роди в Германия, а внукът ми израсна в Англия и загина в катастрофа там. Тя си идва всеки август, студентка е трети курс по биология в Швейцария, но направо слиза на летището във Варна, понеже тук какво да прави?“ – разказва госпожа Мирела, необикновено едра жена, незнайно как успяваща да побере телесата си зад тезгяха на дюкянчето, обзаведено в общото избено помещение на сравнително добре поддържан осеметажен блок. Възрастта ѝ е на вид неопределена, облечена е от главата до петите в черно. Продава цигари, алкохол, близалки и вафли („колкото да се намирам на работа“), бивша репортерка е („то вестниците вече никой не ги чете“) и не пропуска по навик да даде и да получи информация. Освен магазинерка тя е домоуправителка на входа. Погрижила се е да обнови цокъла му с отровнозелена блажна боя, но тя не е допринесла за разхубавяването му. Същото важи за керемиденочервената и резедава топлоизолация, която тя и двама комшии са поставили поотделно на стените на своите стаи. Появилите се така разноцветни кръпки върху циментовосивата фасада създават унило впечатление и подчертават преобладаващата мръсотия, изкъртените мазилки, клеясалия прах по никога немитите общи тераси, превърнати в складове за никому ненужни неща.

Претенциите на живущите тук са винаги повече от придобивките – и това не е случайно. Те се числят към „средната класа“ и признават донякъде превъзходството на „елита“ в „затворените комплекси на богатите“, изникнали като гъби след дъжд след раздържавяването на предприятията и „разбойническата приватизация“ на държавни активи от всевъзможен характер. Но пък се смятат за по-образовани и ерудирани от типичните представители на един друг краен квартал на София, наречен „Люлин“, сравним с техния по възраст и външен вид. И по тяхно мнение напълно заслужено разполагат с метро, десет автобусни и две тролейбусни линии, шест различни маршрутни таксита, два мола, четири ресторанта „Макдоналдс“, десет общински и пет частни училища, девет детски градини, развлекателен парк за деца „Патиланци“, пет бензиностанции, четири пазара, около двайсет хипермаркета за хранителни стоки, техника, мебели, аксесоари...

И още нещо важно – за разлика от работническия квартал „Люлин“, в който открай време вилнеят улични банди, „Младост“ се смята за сигурен и сравнително безопасен квартал, в който можеш да се разходиш по тъмно, без да бъдеш ограбен от случайно срещнати апаши или наръган с нож от някой изгладнял за дозата си наркоман. До 10 октомври 2019 година вечерта малцина от заселниците в стандартния панелен блок №18 можеха да предположат, че люлински бандит ще дойде да убива с пистолет под техните балкони. А още по-малко пък биха могли да предвидят, че докато разтребват масите в малките си кухни или се местят след обилно хапване на диваните пред телевизорите, тяхна съседка ще бъде застреляна като в касов трилър – отваряйки прозореца на автомобила си, за да приеме с усмивка букет бели рози от ръката на убиеца си..."
Из книгата

Анна Заркова е дългогодишен разследващ журналист, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд”, колумнист във в. „Галерия”, главен секретар и член на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти (2020–2024). Автор е на трилогията „Големите убийства” и на книгите „Изгаряне”, „От Вапцаров до Живков и останалите”, „Българската мафия, както я видях”, „Главните прокурори” и „Свободни в словото”. Носителка е на „Орел” – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо” (СБЖ, София).

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg