Лептата и други разкази

Двуезично издание на български и гръцки език Илиас Пападимитракопулос принадлежи към поколението на следвоенните прозаици, което се появява малко преди и малко след 1974 г., когато пада военната Хунта. Идентифицирайките се в много отношения с други писатели от същия период (Валтинос, Дука, Нолас, др.) той следва своята изцяло лична траектория в прозата. Може би поради характера си или поради значимостта на успоредната си есеистична дейност, той се утвърждава като еталон за новото, което идва. Даде свой отпечатък върху цялата гръцка проза и вдъхнови много млади свои последователи.
По професия военен лекар, авторът е обходил почти цялата страна и много от наблюдаваните и преживяни събития са се превърнали в разкази. Тематичният им обхват е неизчерпаем. Автентичен минималист, пурист и перфекционист, би написал разказ не по-голям от името и фамилията си и винаги в пределите на спектъра трагично - комично, отказвайки да се подчини на каквото и да било условие.
След публикуването на първия сборник разкази "Зъбна паста с хлорофил" ( 1973) следват още шест сборника разкази и есета: "Творчеството на прозаика Никое Кахтиуис" (1974), "Топли морски бани" (1980), "Четири местности" (1996), "Писма до годеника" (1998), "Розамунда" (1999), "Зависи от теб" (2000).
Сборникът "Лептата и други разкази" съдържа дванадесет разказа, чиято тематика е свързана с фамилния кръг на автора и има автобиографичен характер - бащата, майката, чичото Геортиос, вуйчото Нондас бабата, кучето, мандариновото дърво и други.
Всички тези разкази са дълбоко емоционални, силно сгъстени, приличащи на късчета поезия със запомнящ се финал: "Майко, мандариновото ни дърво е живо"!, "в блуждаещия му поглед видях, явно презрение", др. Краят на разказите не прилича на фантазия. Не е краят на разказването, а разкриване на нещо друго, което отнасяш със себе си, когато затвориш книгата.