Иконата

Годината е 1999. Някогашният Съветски съюз е на ръба на тотална анархия. Временен президент гледа безсилно от Москва как държавата му се разпада под ударите на глад, инфлация, корупция и престъпност и по улиците бродят орди безработни. За Запада Русия е изгубена кауза. Но за Игор Комаров, хаосът е златна възможност. Докато дебне в периферията на властта за предстоящите избори, гласът му кънти из медийното пространство и предлага на изстрадалите надежда – не само за ред, закон и благополучие, но и че ще възвърне величието на тяхната държава. Но кой всъщност е този красноречив мъж, който обещава да възроди Русия?

Документ внесен тайно във Вашингтон и Лондон разкрива истинската политика на Комаров. За тези, които още не са забравили миналото, Черния манифест навява мрачни спомени за края на Ваймарската република. Официално Запада не може да направи нищо, но тайно събрание на старшите държавници се спира на Джейсън Монк, бивш агент на ЦРУ и „най-добрият резидент, който сме имали“. Той се е заклел, че никога няма да се върне в Москва, но едно име променя мнението му – полковник Анатоли Гришин, който е изтезавал и убил четирима от агентите на Монк, след тежко предателство. Мисията му е двойна – да спре Комаров на всяка цена и да направи път за икона, достойна за руския народ. Но дългът му диктува и трета цел – да разчисти сметките си с Гришин.

Форсайт просто е различна класа! Иконата е незабравима...

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на издателство Бард.

"Беше лято, когато цената на малък хляб надхвърли един милион рубли. Лятото на третата поредна година с ниски добиви на пшеница и втората – с хиперинфлация. Лятото, през което в глухите улички на далечните провинциални градове първите руснаци започнаха да умират от глад. Лятото, през което президентът колабира в лимузината си твърде далеч от болницата, за да бъде спасен, а един стар чистач открадна документ. След това вече нищо нямаше да бъде същото. Беше лятото на 1999 година. Беше горещо в онзи следобед, потискащо горещо, и шофьорът на няколко пъти натисна клаксона, преди портиерът да изтича от кабинката си и да отвори тежките дървени врати на правителствената сграда. Телохранителят на президента едва успя да свали прозореца и да извика на портиера да се приведе във вид, и дългият черен „Мерцедес 600“ се изниза под арката към Стария площад. Човечецът козирува криво-ляво и смутено проследи с поглед втората кола – руска чайка с още четирима телохранители, която плътно следваше лимузината. Кортежът замина. На задната седалка на мерцедеса президентът Черкасов бе потънал в мисли. Отпред седяха шофьорът му, назначен от милицията, и личният телохранител, предоставен му от група „Алфа“.

Последните постройки на безличните московски предградия отстъпиха пред просторни ливади и безкрайни гори, но настроението на президента на Русия остана все така мрачно и унило. Едва ли можеше да се очаква друго. Беше встъпил в длъжност преди три години, когато замести поболелия се Борис Елцин, и оттогава всеки ден гледаше как страната му затъва във все по-голяма нищета. Това бяха най-нещастните години от живота му. През зимата на 1995 г., когато той бе премиер, назначен лично от Елцин като технократ, който ще изправи икономиката на крака, руският народ гласуваше за нов парламент – Държавната дума. Парламентарните избори бяха важни, но не и фатални. През изминалите години все повече власт бе преминала от парламента към президентството, най-вече благодарение на Борис Елцин. През зимата на 1995 г. едрият сибиряк, който четири години по-рано се бе покачил на танк при опита за преврат през август 1991 г., спечелвайки си не само в Русия, но и на Запад репутацията на велик борец за демокрация, а с нея и президентския пост, вече се бе превърнал в развалина.

След втория си сърдечен удар за три месеца, омаломощен, задъхан и подпухнал от лекарствата, той следеше парламентарните избори от една клиника на Ленинските възвишения, сега преименувани на Воробьови, на североизток от Москва, и гледаше как собствените му политически протежета изпадат на трето място в класацията. Това не беше толкова съществено, колкото би било в западните демокрации, най-вече поради факта, че благодарение на Елцин голяма част от реалната власт бе в ръцете на самия президент. Подобно на Съединените щати, Русия беше президентска република, но за разлика от Щатите, тук ограниченията, които Конгресът може да наложи на Белия дом, просто не съществуваха. Елцин можеше спокойно да управлява с декрети и го правеше. Но ако не друго, парламентарните избори поне показваха накъде духа вятърът и даваха известна ориентация за настроенията преди далеч по-важните президентски избори, насрочени за юни 1996 г. Новата сила на политическия хоризонт през зимата на 1995-а по ирония на съдбата бяха комунистите. След седемдесет години комунистически деспотизъм, пет години реформи с Горбачов и пет с Елцин руският народ все по-често поглеждаше с носталгия назад към миналото.

Комунистите, водени от лидера си Генадий Зюганов, обрисуваха в розово отминалите дни: гарантирани работни места, сигурни заплати, евтина храна, законност, ред. Дума не се споменаваше за терора на КГБ, за трудовите лагери на ГУЛАГ, за тоталните ограничения върху свободата на словото и свободата на придвижване. Руските избиратели бяха дълбоко обезверени от двата пътя, горещо провъзгласявани преди за спасителни: капитализма и демокрацията. Днес втората дума се произнасяше с презрение. За повечето руснаци, свидетели на повсеместната корупция и всеобщата престъпност, всичко бе една огромна лъжа. След преброяването на гласовете обновените комунисти получиха най-много места в Държавната дума и правото да определят председателя. В другата крайност беше тяхната привидно диаметрална противоположност – неофашистите на Владимир Жириновски, лидер на абсурдно наречената Либералдемократическа партия. На изборите през 1991 година този недодялан демагог с неговия афинитет към налудничаво поведение и мръснишки език се бе представил учудващо добре, но звездата му бе започнала да залязва. И все пак не дотам, че да го лиши от втората по големина група в парламента.

По средата бяха партиите от политическия център, заложили на икономическите и социалните реформи, въведени от самите тях. Те останаха трети. Но смисълът на тези избори всъщност бе да се подготви почвата за президентската надпревара през 1996 г. Четиресет и три отделни партии се състезаваха в изборите за Държавна дума. Лидерите на основните от тях ясно съзнаваха, че едно обединение най-добре ще защити интересите им. Още преди лятото обновените комунисти се обединиха с естествените си сподвижници, Аграрната, или Селската партия, в така наречения Социалистически съюз – хитроумно наименование дотолкова, доколкото включваше две от думите на бившия СССР. Лидер остана Зюганов. В ултрадясното крило също се чуха гласове за обединение, но те срещнаха жестоката съпротива на Жириновски. Влад смяташе, че може да спечели президентския пост и без помощта на останалите десни фракции. Руските президентски избори, подобно на френските, се провеждаха на два тура. В първия всички кандидати се състезаваха един срещу друг. Само онези, които се класираха на първо и второ място, получаваха правото да участват на балотажа във втория тур. Третото място бе без значение. Жириновски остана трети. По-прозорливите политици от крайната десница не можаха да му простят.

Десетината партии от центъра, с малки изключения, се обединиха в Демократичен алианс, пред който през пролетта на 1996 г. стоеше ключовият въпрос дали Борис Елцин ще бъде в състояние отново да се пребори за президентския пост. След време историците щяха да обяснят неговия провал с една-единствена дума – Чечня. Една година по-рано, вбесен до крайност, Елцин бе хвърлил цялата мощ на руската армия срещу едно малобройно, но войнствено планинско племе, чийто самозван лидер настояваше за пълна независимост от Москва. Конфликтът с чеченците не беше нов – тяхната съпротива датираше още от царско време, че и преди това. Отстояли безкрайните атаки на редица владетели и погрома на най-жестокия тиранин сред тях – Йосиф Сталин, оцелели след многобройните набези над малката им родина, след депортациите и геноцида, те продължаваха да отвръщат на ударите. Необмисленото решение да се атакуват чеченците с цялата мощ на руската армия, не донесе бърза и славна победа. Неговият резултат бе сриването на чеченската столица, което светът видя в цялото многоцветие на „Техниколор“, и дългата влакова композиция, върнала стотици руски бойци у дома в найлонови чували.

Разбити в столицата си, но все така въоръжени до зъби с помощта на корумпирани руски генерали, чеченците се изтеглиха в планините, които така добре познаваха, но не се оставиха да бъдат изтребени. Същата руска армия, която бе преживяла своя безславен Виетнам, когато се опита да нападне и окупира Афганистан, сега претърпяваше втори крах в непристъпните подножия на Кавказ. Ако Борис Елцин се бе впуснал в чеченската кампания с намерението да се докаже като корав и непоколебим руски богатир, то провалът му бе пълен. През цялата 1995 г. той бленуваше своята крайна победа, но тя все някак му убягваше. А руският народ гледаше как младите му синове се връщат от Кавказ в найлонови чували и все повече се озлобяваше срещу чеченците. И срещу човека, който не беше в състояние да донесе победа. Мобилизирайки всичките си физически и психически сили, Елцин отново се кандидатира за президентския пост и на балотажа спечели с минимална преднина. Година по-късно бе принуден да се оттегли. Жезълът премина в ръцете на технократа Йосиф Черкасов, лидер на центристката Руска отечествена партия, сега част от широката коалиция Демократичен алианс."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg