"Никога не бях имала намерение да отмъквам нечий чужд живот.
Всъщност при един бегъл поглед не бихте си помислили, че в стария ми живот има нещо, което да не е наред. Бях млада и здрава. Харесваше ми да вярвам, че съм умна. Принадлежах към едно от най-знатните семейства в Осфрид, род, който можеше да проследи произхода си назад чак до основателите на страната. Безспорно, титлата ми можеше да е по-престижна, ако богатството на семейството ми не се бе изпарило, но това бе лесно за поправяне. Всичко, което трябваше да направя, беше да се омъжа изгодно. И точно там започваха проблемите ми.
Повечето аристократи се възхищаваха на една потомка на Рупърт, Първи граф на Ротфорд, велик герой на Осфрид. Преди столетия той беше помогнал за отвоюването на страната от диваците, създавайки по този начин великата нация, на която се радвахме днес. Малцина аристократи обаче се възхищаваха на липсата ми на средства, особено в тези времена. Други семейства се бореха със собствени финансови проблеми и едно красиво лице с висока титла вече не бе така съблазнително както някога. Трябваше ми чудо, и то бързо.
– Скъпа, случи се чудо.
Бях зареяла поглед към релефния кадифен тапет на балната зала, а в главата ми кръжеше вихър от мрачни мисли. Примигнах и отново насочих вниманието си към шумното празненство и се съсредоточих върху приближаването на баба ми. Макар че лицето ѝ беше набраздено от бръчки, а косата ѝ – чисто бяла, хората винаги отбелязваха каква красива жена е лейди Алис Уитмор. Бях съгласна с това, макар че нямаше как да не забележа, че тя сякаш се състари повече в годините, откакто родителите ми починаха. Точно сега обаче лицето ѝ имаше грейнало изражение, каквото не бях виждала от доста време.
– Как така, бабо?
– Получихме предложение. Предложение за брак. Той е всичко, на което се надявахме. Млад. Със значително състояние. Произходът му е толкова изтъкнат, колкото и твоят.
Последното ме завари неподготвена. Трудно беше някой да се мери с рода на благословения Рупърт.
– Сигурна ли си?
– Определено. Той е твой... братовчед.
Не се случваше често да изгубя дар слово. За миг можех да се сетя единствено за братовчед си Питър. Той беше два пъти по-възрастен от мен и женен. По правилата на произхода на него се падаше да наследи титлата на Ротфорд, ако починех, без да оставя деца. Винаги когато беше в града, се отбиваше да ме попита как съм.
– Кой? – попитах най-сетне и се поотпуснах. Определението "братовчед" понякога се използваше твърде разтегливо и ако човек се задълбочеше достатъчно във фамилните родословни дървета, половината аристократи на Осфрид бяха в роднински връзки с другата половина. Тя можеше да говори за неограничен брой мъже.
– Лайънъл Белшайър, барон на Ашби.
Поклатих глава. Не го познавах.
Тя преплете ръката ми със своята и ме задърпа към отсрещния край на балната зала, проправяйки си с криволичене път през най-влиятелните хора в града. Те бяха издокарани в копринени и кадифени платове, окичени с перли и скъпоценни камъни. Над нас целият таван беше покрит с кристални полилеи, сякаш домакините ни се опитваха да надминат блясъка на звездите. Такъв беше животът сред аристокрацията на Осфро."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 4 гласа 
