Нула К

От автора на "Бял шум" и "Космополис", носител на Националната литературна награда на САЩ. Рос Локхарт е баснословно богат финансист на шейсет и няколко години с по-млада съпруга, която е неизлечимо болна. Той се надява, че милиардите му ще успеят да я спасят. Артис ще бъде криогенно консервирана до момента, когато ще могат да я съживят и излекуват. Ето защо Рос е най-големият инвеститор в авангарден проект, който се осъществява в затворен комплекс в неназована пустиня. Неговият син Джеф пристига там, за да се сбогува с втората му съпруга. Внезапно Рос, все още съвсем здрав, решава да последва Артис в криогенната камера.

Не сме родени по свой избор. По същия начин ли трябва да умрем? Но ако новите технологии ни направят безсмъртни, какво ще стане с нашите стремежи? Какво ще стане с историята? Какво ще стане с Бог? Не прави ли смъртта по-ценен живота ни? Тези въпроси вълнуват Джеф, докато обикаля из призрачния комплекс.

Дон ДеЛило противопоставя мрака на света - войни, тероризъм, природни бедствия - на красотата и хуманността на всекидневния живот.

"Боговете са дали на Дон ДеЛило сетивата на визионер."
Мартин Еймис

"Най-великият жив автор на Америка."
Обзървър

"Пътуването с тази кола беше последният етап от изтощителен маратон. Отдалечих се на няколко крачки и спрях, замаян от жегата; стоях със сака в ръка и усещах как тялото ми се отпуска. Чух, че двигателят заработи, и се обърнах да погледна колата, която потегли обратно към частното летище; нищо друго не помръдваше наоколо и не след дълго тя щеше да бъде погълната от терена, от гаснещата светлина или самия хоризонт.

Довърших завъртането си, оглеждайки бавно каменистата пустош, побеляла от сол, сред която се издигаха само няколко ниски сгради, навярно свързани помежду си. Те едва се забелязваха на прежурения от слънцето пейзаж. Наоколо нямаше нищо друго. Не бях осведомен предварително къде отивам, освен че мястото е далече. Не беше трудно да се сетя, че когато баща ми изрече онези думи, застанал до прозореца в кабинета си, си е представял тази гола земя и сливащите се с нея четвъртити постройки.

Сега той беше тук, и двамата бяха тук – баща ми и мащехата ми, – а аз бях дошъл на съвсем кратко посещение за изпълнено с неяснота сбогуване. От близката ми позиция трудно можех да определя броя на сградите. Две, четири, седем, девет? Или само една – централен корпус с разклоняващи се крила. Представях си, че това е град, който бъдещите поколения ще открият някой ден – изоставен, но добре запазен безименен град, построен от неизвестна номадска цивилизация.

Имах чувството, че се разкапвам от горещината, но исках да остана и да погледам още малко. Това бяха криещи се, затворени постройки, предизвикващи агорафобия. Слепи, смълчани и мрачни сгради с невидими прозорци, помислих си, сгради, които ще се сгънат и приберат една в друга, когато филмът стигне до мига на дигиталния срив. Поех по каменна алея към широк портал, където стояха на пост двама мъже. И те бяха с футболни фланелки и със същите издутини на хълбоците. Пред тях имаше редица бетонни прегради, които да не позволяват на колите да стигат близо до сградите. Забелязах два странни силуета в чадори, забулени жени, които стояха неподвижно в другия край на алеята."
Из книгата