Истинската история на мъжа, който трогна целия свят. В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество - любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце.

Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.

Тази сутрин я видях. Най-накрая, след изминалите нощи и дни на очакване. Беше също толкова красива, както когато излезе в петък вечерта. Също толкова красива, както когато се влюбих лудо в нея преди повече от 12 години. Разбира се, че съм съсипан от мъка. Отстъпвам ви тази малка победа, но тя ще е краткотрайна. Знам, че любимата ми ще е с нас всеки час, всеки ден и ще се намерим отново в рая на свободните души, в който вие никога няма да бъдете допуснати.

Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света. Сега няма да си губя повече времето с вас. Трябва да отида при Мелвил, който се буди от следобедния си сън. Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден, и през целия си живот това малко момче ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не - няма да получите и неговата омраза.

"Мелвил е заспал, без да мърмори, както прави обикновено, когато майка му не е тук. Той знае, че с татко приспивните песнички не са толкова нежни и прегръдките не са така топли, затова не настоява за повече.
За да остана буден, докато тя се прибере, чета. История за писател детектив, който открива, че друг писател убиец всъщност не е написал романа, заради който някога е пожелал да стане писател. След поредица от обрати откривам, че писателят убиец не е убил никого. Много шум за нищо. Телефонът ми, поставен на нощната масичка до леглото, избръмчава.

"Ей, всичко наред ли е? Вкъщи ли сте?"
Не искам да ме притесняват. Мразя тези съобщения, които не казват нищо. Не отговарям.
"Всичко наред ли е?"
"..."
"В безопасност ли сте?"

Какво трябва да означава това "в безопасност"? Оставям книгата и притичвам до хола на пръсти. Не бива да будя бебето. Грабвам дистанционното. Отнема цяла вечност, за да се включи кутията на ужасите. Терористична атака на "Стад дьо Франс". Образите не казват нищо. Мисля си за Елен. Трябва да ѝ се обадя, да ѝ кажа, че е по-добре да вземе такси на връщане. Но има и още нещо. По коридорите на стадиона хора са застинали вцепенени пред някакъв екран. Не виждам това, което гледат, само израженията на лицата им. Изглеждат потресени. Взират се в нещо, което не мога да видя. Все още не. После в долната част на моя телевизор лентата с новините, която минава прекалено бързо, внезапно спира. Краят на невинността.
"Атентат в "Батаклан"."

Звукът изчезва. Чувам само ударите на сърцето си, което се опитва да изскочи от гърдите ми. Тези три думи отекват в главата ми като ехо, което явно не желае да свърши. Една секунда продължава цяла година. Година мълчание, която се е настанила тук, на моя диван. Сигурно е грешка. Проверявам дали е отишла точно на това място, може би съм объркал нещо или пък съм забравил. Но концертът наистина е в "Батаклан". Елен е в "Батаклан".

Картината изчезва. Вече не виждам нищо, но усещам мощен електрически шок, преминаващ през тялото ми. Искам да изтичам навън, да открадна кола, да изляза и да я потърся. Чувство на неотложност прогаря вътрешността на черепа ми, не усещам нищо друго. Само движението може да потуши тези пламъци. Но съм парализиран, защото Мелвил е с мен и аз съм в капан. Осъден да наблюдавам безпомощно как пламъците се разпространяват. Искам да крещя, но е невъзможно, не трябва да будя бебето.

Сграбчвам телефона си. Трябва да ѝ се обадя, да говоря с нея, да чуя гласа ѝ. Контакти. "Елен", просто Елен. Така и не промених името ѝ в списъка си с контакти, не добавих "моя любов" или снимка на двама ни. Нито пък тя. Обаждането, което така и не получи онази нощ, беше от "Антоан Л.". Звъненето прекъсва. Гласова поща. Затварям, обаждам се отново. Веднъж, два пъти, сто пъти. Колкото е нужно.

Имам чувството, че диванът, на който съм седнал, ме задушава и ме поглъща в себе си, че целият апартамент се срутва върху мен. При всяко неприето обаждане пропадам все по-надълбоко в руините. Всичко ми се струва чуждо. Светът покрай мен избледнява. Нищо не е останало – освен нея и мен. Обаждане от брат ми ме връща в реалността.

– Елен е там.

В мига, в който произнасям тези думи, осъзнавам, че няма връщане назад. Брат ми и сестра ми идват в апартамента ни. Никой не знае какво да каже. Няма какво да се каже. Няма дума, име за това. Телевизорът в хола е включен. Чакаме, забили очи в неспиращите новинарски канали, които вече са започнали да се надпреварват да измислят най-сензационните заглавия, най-зловещите, такива, които ще ни накарат да продължим да гледаме, зрители на разпадането на света. "Сеч", "клане", "кървава баня". Изключвам телевизора, преди да бъде произнесена думата "касапница". Прозорецът към света е затворен. Реалността се завръща."
Из книгата