Гневът и гордостта

Ориана Фалачи пише "Гневът и гордостта" дни след атентатите на 11 септември 2001 г. Силно разстроена, почти без да спи, тя нахвърля на хартия своите размисли за сблъсъка на цивилизациите, за радикалния ислям, за тероризма и необходимата решителна борба с него, за опасностите от прекалената толерантност. Първоначално прочутата италианска журналистка разкрива своите мисли и силни емоции в едноименна статия за италиански вестник. По-късно тя издава пълния текст на "Гневът и гордостта" в книга, която поставя началото на трилогия, завършила със заглавието "Силата на разума".

Текстовете на Фалачи са гневни, безкомпромисни, крайни и предизвикват остри полемики, продължаващи и до днес. Мнозина не са съгласни с позициите ѝ - обвиняват я в расизъм, ксенофобия и дори фашизъм. За други обаче Ориана Фалачи се е превърнала в пророк на една нова епоха на несигурност, религиозни и етнически конфликти, а в "Гневът и гордостта" е предрекла случващото се в момента в Европа и Близкия изток и е отправила едно силно послание към западната цивилизация - да се бори на всяка цена за своето оцеляване.

"Знаеш ли, когато ме обземе отчаяние и се разтрепе- ря за нашата цивилизация, заплашена от такива като Вакил Мутавакил, за нашата свобода, унижавана от техните защитници, пред очите ми невинаги са апокалиптичните сцени в началото на това слово. Телата, падащи с дузи­ни от прозорците над осемдесетия, деветдесетия, стотния етаж, първата кула се срутва от имплозия и се самопоглъща, втората се разтопява и стича сякаш е буца масло. Върху двете несъществуващи вече кули се наслагват две­те хилядолетни статуи на Буда в Афганистан, разрушени от талибаните миналия март. Двете картини се преплитат и съединяват, превръщат се в нещо единно, и си мисля: нима хората вече забравиха за онова унищожение? Аз не съм. Когато погледна двете мънички фигурки на Буда в моята всекидневна, които в Пном Пен ми подари един мо­нах, преследван от червените кхмери по време на войната в Камбоджа, ми се свива сърцето. Вместо две месингови фигурки на Буда виждам двете огромни статуи на Буда в долината на Бамиян, изсечени в скалата. Долината, през която преди хиляди години са преминавали керваните, идващи от Римската империя на път за Далечния изток. Кръстопът, откъдето е минавал легендарният Път на ко­прината, смесица на всякакви култури. Виждам ги, за­щото знам всичко за тях. Че по-древният (от III век) е бил висок трийсет и пет метра. Другият (от IV век) поч­ти петдесет и четири метра. Че задната част на статуите е била част от скалата, имали покритие от многоцветен гипс. В червено, жълто, зелено, виолетово. Че имали по­златени лица и ръце, а на слънце блестели ослепител­но. Изглеждали като колосални скъпоценности. Че във вътрешността на нишите, сега пусти като празни очни кухини, гладките стени били изписани с великолепно из­работени фрески, че до появата на талибаните стенопи­сите също били непокътнати...

Сърцето ми се свива, защото пред произведенията на изкуството се прекланям както мюсюлманите се прекланят пред гробницата на Мохамед. За мен едно произведение на изкуството е свещено, колкото за тях е свещена Мека, и колкото по-древно е, толкова по- свещено го намирам. Освен това, за мен всеки предмет от Миналото е свещен. Вкаменелост, късче теракота, монета, всяко свидетелство за онова, което сме били и какво сме творили. Миналото предизвиква любопитството ми повече от Бъдещето, нико­га не ще се уморя да твърдя, че Бъдещето е само хипотеза, предположение, догадка, тоест не-реалност. В най-добрия случай, една надежда, която се опитваме да овеществим с мечти и фантазии. Затова пък Миналото е сигурност, конкретност, неоспорима реалност. Едно училище, което не можем да прескочим: ако не познаваме Миналото няма да разбираме Настоящето, не ще се опитваме да проме­няме Бъдещето с мечти и фантазии. И после, всеки оце­лял от Миналото обект е неоценим, защото носи в себе си илюзията за вечността. Той олицетворява победата над Времето, което съсипва, състарява, убива: изтръгнал се е от лапите на Смъртта. И както пирамидите, Партенона, Колизеума, както някоя красива църква, синагога, джа­мия или хилядолетно дърво - например секвоите в Сиера Невада, двете статуи на Буда от Бамиян ми даваха тази сигурност. Но онези мръсници, онези подобия на Вакил Мутавакил ми ги разрушиха. Убиха ми ги.

Страдам също и заради начина, по който ми ги убиха. Не ги разрушиха в пристъп на лудост, внезапно и времен­но състояние на слабоумие, наричано от закона "неспо­собност да разбира и ръководи действията си". Не дей­стваха с ирационалността и бруталността на китайските маоисти, които през 1951-ва разрушиха Лхаса, нахлуха в манастирите, а после в двореца на Далай Лама и като побеснели бикове изгаряха хилядолетни пергаменти, тро­шеха древни олтари, разбиваха вековната покъщнина на монасите, държаха се театрално, претопиха златните и сребърни статуи на Буда в кюлчета и ги изпратиха в Пекин. Унищожението в Лхаса не беше предшествано от процес. Не беше вследствие на присъда, липсваха му белезите на една екзекуция, основана върху правни нор­ми или върху предполагаеми такива. Освен това бе извъ­ршено без знанието на света, без някой да се намеси и да успее да го предотврати или спре. За двете статуи на Буда в Бамиян обаче имаше истински процес. Издадена беше истинска присъда, ставаше дума за истинска екзекуция, основана върху правни норми или предполагаеми такива. Освен това беше изпълнена пред очите на света, паднал на колене за да попречи. "Заклеваме ви, умоляваме ви, не го правете. Археологическите паметници са световно културно наследство и двете статуи, изсечени в скалата, не пречат на никого". Падна на колене ООН, падна на колене ЮНЕСКО, падна на колене ЕС. Паднаха на колене близ­ки или граничещи страни. Русия, Индия, Тайланд и даже Китай, на чиято съвест тежеше престъплението в Лхаса.

Но това не послужи за нищо и спомняш ли си присъдата, издадена от Върховния съд на Ислямския трибунал в Ка­бул? "Всички предислямски статуи да бъдат разрушени. Всички предислямски символи да бъдат премахнати заед­но с идолите, осъдени от Пророка...". Талибаните издадо­ха присъдата на 26 февруари 2001 (не 1001), тоест в същия ден, в който разрешиха публичните обесвания по стадионите и отнеха и последните останали права на же­ните. (Заедно с правото да се смеят също и тези да носят обувки с висок ток, да си лакират ноктите, да стоят у дома без черни пердета на прозорците). Спомняш ли си же­стокостите, които веднага започнаха да понасят двамата Буда, куршумите от автомати в лицето, хвръкналия нос, изчезващата брадичка, разпадащата се буза? Помниш ли пресконференцията на министър Кадратуллах Джамал? "Тъй като се опасяваме, че гранатите, снарядите и петнай­сетте тона експлозиви, натрупани от нас пред двата идола, не са достатъчни, поискахме помощ от експерти по раз­рушаване, както и от една приятелска страна. И тъй като главата и краката вече са разрушени, смятаме че за три дни присъдата ще бъде окончателно изпълнена". (Веро­ятно под експерти по разрушаване разбираш Осама бин Ладен. А пък под приятелска страна, Пакистан). И накрая, помниш ли същинската екзекуция? Онези две резки ек­сплозии. Онези два гъсти облака. Приличаха на облаците, които след шест месеца щяха да се отделят от Двете кули на Ню Йорк. И аз си помислих за моя приятел Кундун."
Из книгата