"Дъждът беше намокрил покривите и фасадите, колите и автобусите, тротоарите и пешеходците, над Лондон не беше преставало да вали от началото на пролетта. Мия излезе от среща с агента си. Крестън бе човек от старата школа, от тези, които винаги казват истината, но изискано. Въплъщение на изяществото, дори в изказа си, той беше уважаван и често цитиран на вечерите заради хапливите си забележки, които никога не нараняваха. Мия беше негово протеже, което в жестокия и често груб свят на киното ѝ даваше всичките предимства на света. През онзи ден той беше ходил на закрита прожекция на новия филм на Мия и понеже ѝ беше забранил да го придружава в такива случаи, тя го изчака в офиса му.
След като свали шлифера си, Крестън се настани в креслото и прекрати напрегнатото очакване.
– Екшън, малко романтика, умело построен сценарий около интрига, която не е нищо особено, но кого го е грижа за това в днешно време?... Ще предизвика фурор - бе я уверил той.
Мия познаваше Крестън твърде добре, за да разбере, че той няма да се ограничи с това. Тя била прекрасна, беше продължил той, но твърде често се разголвала, следващия път трябвало да внимава повече и да не показва задните си части във всяка трета сцена, той щял да се погрижи за доброто на кариерата ѝ, защото на хората много бързо им лепят етикети.
– Крестън, признайте ми честно, какво мислите за филма.
– Играеш прекрасно и ролята ти въобще не е маловажна, но човек не може вечно да снима филми, в които за една есен героите преминават през две предателства, три прелюбодейства и чаша чай. Това е екшън, камерата се движи много, героите - също... какво друго искаш да добавя?
– Истината, Крестън!
– Филмът е боклук, мила моя, пълен боклук, но ще го гледат много хора, защото мъжът ти и ти сте на афиша. Само по себе си това е събитие и е единственото впрочем. Пресата ще полудее по съвместната ви изява на екрана, ще хареса още повече това, че му отнемаш ролята на звезда, което не е комплимент, а е очевидно.
– В живота той е звездата - отговори Мия с тъжна усмивка.
Крестън се почеса по брадата - жест, който при него означаваше много.
– Как върви семейният ви живот?
– Вече не върви.
– Внимавай, Мия, без глупости.
– Какви глупости?
– Чудесно ме разбра. Толкова ли са зле нещата?
– Снимките не ни сближиха.
– Точно това не искам да чувам, или поне докато филмът не тръгне по кината. Бъдещето на шедьовъра зависи от вашия тандем на екрана, както и в живота.
– Имате ли сценарии за мене?
– Имам няколко.
– Крестън, бих искала да замина в чужбина далече от Лондон, от сивотата му, да играя интелигентна, чувствителна роля, да чувам неща, които ме трогват и ме карат да се смея, да споделя малко нежност, дори в съвсем кратък филм.
– А аз бих искал старият ми ягуар никога да не се разваля, но монтьорът, който се грижи за него, се обръща към мене на малко име, ясно ти е защо. Борих се да ти изградя кариера, имаш огромна публика в Англия, фенове, които биха платили, за да те чуят как рецитираш телефонния указател; започват да те ценят почти навсякъде на континента, плащат ти неприлични за днешно време хонорари и ако филмът постигне успеха, който предвиждам, много скоро ще станеш най-високо платената актриса от твоето поколение. Прояви малко търпение, моля те. Разбрахме ли се? След няколко седмици предложенията от Америка ще завалят като този дъжд. Ще влезеш в орбитата на великите.
– Великите глупачки, които се усмихват, когато са тъжни ли?
Крестън се понадигна в креслото и се изкашля.
– Като тях и други, които са щастливи. Моля те, повече не искам да виждам тази тъжна физиономия, Мия - добави той, повишавайки тон. - Интервютата ще ви сближат с мъжа ти. Ще се усмихвате толкова много по време на представянето, че накрая ще се увлечете от играта.
Мия направи крачка към библиотеката, отвори табакерата, която беше на рафта, и взе една цигара.
– Знаеш, че ненавиждам да се пуши в кабинета ми.
– Тогава защо държите тази табакера?
– За спешни случаи.
Мия се втренчи в Крестън и седна с незапалената цигара в уста.
– Мисля, че той ми изневерява.
– Кой в днешно време не изневерява на някого? - каза той, като преглеждаше пощата си.
– Няма нищо смешно.
Крестън престана да чете.
– Как така ти изневерява? - поде той. - Искам да кажа, от време на време или постоянно?
– Това променя ли нещо?
– А ти никога ли не си му изневерявала...?
– Не. Е, веднъж с една целувка. Партньорът ми се целуваше хубаво и имах нужда да ме целуне. Беше заради достоверността на сцената, а не за да му изневеря, нали?
– Важно е намерението. В кой филм? - полюбопитства Крестън, вдигайки вежди.
Мия погледна през прозореца и агентът ѝ въздъхна.
– Добре, да приемем, че ти изневерява. Какво значение има, ако вече не се обичате?
– Той не ме обича вече, но аз го обичам.
Крестън отвори чекмеджето, извади пепелник и драсна клечка кибрит.
Мия дръпна продължително и той си помисли дали очите му не смъдят от дима, но се въздържа да попита.
– Той беше звезда, а ти - дебютантка. Правил се е на Пигмалион, но ученичката е надминала учителя. Сигурно това не е лесно в живота заради егото му. Внимавай да не падне пепел, много държа на килима.
– Не говорете така, не е вярно.
– Разбира се, че е. Не казвам, че не е добър актьор, но...
– Но какво?
– Сега не е моментът, ще говорим за това по-късно, имам други срещи.
Крестън обиколи кабинета си, внимателно взе цигарата от ръцете на Мия и я загаси в пепелника. Хвана я през рамо и я поведе към вратата.
– Скоро ще играеш, където пожелаеш - в Ню Йорк, Лос Анджелис, Рим. Докато чакаме, не прави идиотщини. Един месец, това е всичко, за което те моля, от това зависи бъдещето ти. Обещаваш ли ми?
След като излезе от Крестън, Мия взе такси и отиде на "Оксфорд Стрийт". Когато ѝ ставаше тъжно, а в последните седмици това беше по-често, тя се разхождаше по тази оживена търговска улица. Докато вървеше из коридорите на голям магазин, тя беше опитала да се свърже с Дейвид, но все попадаше на гласовата поща. С какво ли беше зает в края на този следобед? Къде беше два дена? Два дена и две нощи, без друга вест, освен едно съобщение, оставено на телефонния секретар в апартамента им. Лаконично съобщение, което казваше, че е заминал на почивка на село и че тя не бивало да се безпокои. Тя обаче се безпокоеше. Като се върна вкъщи, Мия реши да се вземе в ръце. Когато Дейвид се върнеше, тя в никакъв случай не биваше да показва каквото и да е безпокойство. Да запази достойнство и самообладание, да не му позволи да сметне и за миг, че ѝ е било скучно без него и най-вече да не задава никакви въпроси.
Тя отговори на обаждането на приятелка, която я умоляваше да я придружи на откриването на ресторант и Мия реши да се покаже в пълния си блясък. Тя също беше способна да накара Дейвид да ревнува. А и щеше да се чувства по-добре заобиколена от непознати, вместо да седи сама вкъщи и да страда. Ресторантът беше огромен, музиката прекалено силна, салонът - претъпкан, невъзможно беше да говориш с когото и да е или да направиш стъпка, без да се отъркаш в другите. Кой би изпи тал удоволствие от такава вечер? - помисли си тя, като се готвеше да се сблъска с този човешки поток.
Светкавиците проблясваха на входа. Ето защо приятелката ѝ държеше толкова на нейната компания. С надеждата да се появи на светските страници на някое списание. Мимолетно чувство за слава. По дяволите, Дейвид, защо ме караш да се шляя сама на подобни места? Ще си платиш за това "Господин имам нужда да се възстановя". Телефонът ѝ звънна (обаждане от скрит номер), по това време сигурно беше той. Как да го чуе в тази олелия? Ако бях снайперист, щях да застрелям диджея - помисли тя. Огледа се, беше точно между входа и кухнята. Тълпата я тласкаше навътре, но тя реши да върви в обратна посока. Вдигна телефона и изкрещя:
– Не затваряй! За човек, който се закле да остане спокоен, добре започваш, мила моя. Да си пробие път, да бутне някоя палавница на високи токчета и дървеняка, който я ухажва, да строши краката на тази върлина от кожа и кости, която се увива като змиорка, и да заобиколи надутия красавец, който я наблюдава като плячка - ще се забавляваш, драги, изглежда ще намерите общ език. Само още десет крачки до вратата.
– Остани на линия, Дейвид!
Млъкни, идиотке. Отправи умоляващ поглед към охранителя да ѝ помогне да излезе оттук. Най-сетне навън, на чист въздух, в относителното спокойствие на улицата. По-далече от струпаните хора, които чакат да нахлуят в този ад.
– Дейвид?
– Къде си?
– На прием... Как може да си толкова нахален да задаваш такъв въпрос?
– Забавляваш ли се, любов моя?
– Лицемер! Да, много е забавно... Откъде го измисли!
– А ти, тъпако, къде си... от два дена?
– На път към къщи. Скоро ли се връщаш?
– В таксито съм... Да взема такси, бързо, такси.
– Мислех, че си на прием?
– Излизах оттам, когато ми се обади.
– Сигурно ще се върнеш преди мене, ако си уморена, не ме чакай, има задръствания дори по това време. Лондон наистина е станал невъзможен!
- Ти си станал невъзможен, как смееш да ми казваш да не те чакам? Вече два дена правя само това - чакам те.
– Ще оставя запалена лампа в спалнята.
– Чудесно, целувам те, доскоро.
Тротоар, изпъстрен с двойки под чадъри... а аз сама като глупачка. А утре - филм или не, променям живота си. Не утре, тази вечер!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
