Трябва да знам

Трябва да знам Карън Кливланд Времетраене: 0:43 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин.

Вивиан Милър е анализатор в ЦРУ и от години издирва спящи клетки с руски агенти в Америка. Има четири малки деца и щастлив брак с човек, когото обича. Тя работи много, защото голямото семейство непрекъснато се нуждае от пари. И когато накрая прониква в компютъра на потенциален руски шпионин, е убедена, че е на крачка от успеха. Вивиан открива тайна папка със снимките на отдавна внедрени чужди агенти, но само след няколко кликвания целият ѝ живот се преобръща - на екрана се появява лицето на собствения ѝ съпруг.

Всичко, на което Вивиан държи - деца, дом, работа, убеждения, - е поставено на карта. Тя се е заклела да защитава страната си от враговете. Но сега е изправена пред невъзможен избор. И се разкъсва между лоялността и предателството, любовта и подозрението. Нима досега е живяла в лъжа? Какви компромиси е готова да направи? И на кого може да се довери?

"Страхотен дебют! Ако обичате съспенса колкото мен, ще прочетете тази книга на един дъх."
Джон Гришам

"Малко трилъри са по-неочаквани от този."
Би Би Си

-Лоша новина, Вив. Чувам гласа на Мат в слушалката. Думи, от които всеки би се ужасил, но тонът му е успокоителен. Сдържан, извинителен. Очевидно се е случило нещо неприятно, но поправимо. Ако беше наистина страшно, той щеше да звучи по-мрачно. Да използва пълно изречение, пълното ми име. "Имам да ти съобщя лоша новина, Вивиан."
Стисвам телефона между ухото и рамото, завъртам стола към другия край на Г-образното бюро, към компютъра под сивите шкафове. Премествам курсора върху иконката със сова на екрана и кликвам два пъти. Ако е това, което предполагам – всъщност съм сигурна, - разполагам само с още няколко минути на бюрото.

– Ела ли? Погледът ми се спира върху една от рисунките с пастели, боднати с габърчета върху преградната стена на кабинката ми – цветно петно в морето от сивота.
– Трийсет и осем градуса. Затварям очи и си поемам дълбоко въздух. Очаквах­ ме го. Половината деца от групата ѝ се бяха разболели едно след друго като домино, така че беше въпрос на време. Четиригодишните не са от най-предпазливите, но точно днес ли трябваше да се случи?
– Нещо друго боли ли я?
–Не, само има температура. – Той замълчава. – Съжалявам, Вив. Изглеждаше добре, когато я закарах. Преглъщам буцата в гърлото си и кимвам, макар
мъжът ми да не ме вижда. Ако беше друг ден, щеше да я вземе той. Може да работи от вкъщи, поне на теория. Аз не мога, а и бях използвала целия си отпуск, когато се родиха близнаците. Точно днес обаче Мат трябваше
да заведе Кейлъб до града за поредните прегледи. Седмици наред се чувствах гузна, че няма да мога да отида с тях. А сега, освен че нямаше да отида, щеше да се наложи да си взема свободен ден, без да ми се полага.

–До час ще съм там – казвам. Според правилника на детската градина трябва да си приберем детето до час след обаждането им. С пътя до там и преди това до колата – спряла съм в най-отдалечената част на огромния паркинг на Лангли – ми остават около петнайсет минути да приключа работата за деня. Петнайсет минути по-малко неполагаем се отпуск.
Поглеждам часовника в ъгъла на екрана – десет и седем – и погледът ми се спира върху чашата от "Старбъкс' до десния ми лакът. От дупчицата в пластмасовото капаче се издига пара. Решила бях да се поглезя, предвкусвайки дългоочаквания ден, гориво за дългите часове работа, които ме очакваха. Ценни минути, пропилени в чакане на опашката, минути, които беше редно да прекарам в ровене из дигитални файлове. Не
биваше да се отклонявам от установената рутина, от съскащата кафе машина в офиса, след която в чашата плува утайка.

– И аз така обещах на училището – казва Мат. Всъщност е детската градина, където трите ни най-мал­ки деца прекарват дните си, но я наричаме "училище" още откакто Люк беше на три месеца. Чела бях, че помага за преодоляване на прехода, че облекчава чув­ството за вина, че изоставяш детето си за по осем и до­ десет часа на ден. Изобщо не ни помогна, но явно навиците умират трудно. Мат замълчава и в тишината чувам бърборенето на Кейлъб. Заслушвам се, знам, че Мат също се ослушва, сякаш сме програмирани. Само гласни звукове. Никакви съгласни.

– Знам, че днес ти е важен ден – подхваща Мат, после млъква. Свикнала съм с паузите, с недомлъвките по телефона. Винаги съм нащрек, че може да ме подслушват. Руснаците. Китайците. Затова при проблем от училището се обаждат първо на Мат. Предпочитам да пресеечаст от личните подробности за децата, преди да стигнат до ушите на враговете ни.

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg