"Пролог - Отмъстителя

Едно

Мъж с приятна външност на четиресет и няколко години седеше на последния ред в залата на Музикална академия "Мортън". Беше облечен в син костюм, бяла риза и носеше елегантна раирана вратовръзка. Чертите му бяха правилни, без да са впечатляващи, но зад синкавите стъкла на очилата му се виждаха много благи кафяви очи. Присъстваше на рецитала сам и през главата му минаваха бегли мисли за жена му и децата му у дома, но после насочи вниманието си към нечие друго дете. Казваше се Ноел Смит. Беше на единайсет. Сладко момиченце и много талантлива млада цигуларка, която току-що беше изпълнила забележително добре гавот от Бах. Ноел знаеше, че се е справила добре. Направи дълбок поклон с широка усмивка под бурните възгласи и свиркания на двеста родители. Щом аплодисментите утихнаха, прошарен мъж скочи от мястото си на третия ред, закопча сакото си, излезе към пътеката и се отправи към фоайето.
Той беше Чаз Смит, бащата на Ноел.

Мъжът в синия костюм изчака няколко секунди, а след това последва Смит, като спазваше дистанция от няколко крачки, вървеше по покритото с кремави плочки пространство, а после зави вдясно покрай миниатюрния фонтан и пое по късия коридор, в дъното на който беше мъжката тоалетна. Влезе вътре, надникна под кабинките и зърна италианските мокасини на Чаз Смит зад последната врата вдясно. В помещението нямаше друг. След минутка-две щеше да се напълни.
Мъжът в синия костюм се движеше бързо, взе големия метален кош до мивката и го постави така, че да блокира изхода.
След това се провикна:
– Господин Смит? Съжалявам, че ви безпокоя, става дума за колата ви.
– Какво? Кой е?
– Колата ви, господин Смит. Оставили сте светлините включени.
Мъжът в синия костюм извади полуавтоматичния двайсет и втори калибър "Ругър" от джоба на сакото си и завинти заглушителя. После измъкна бежова найлонова торбичка от онези в супермаркетите и я нахлузи върху пистолета.
Смит изруга. Бликна водата за промиване и той отвори вратата. Прошарената му коса беше разчорлена, по ноздрите му беше полепнал бял прашец, а лицето му изразяваше яростно негодувание.
– Сигурен ли сте, че е моята кола? – попита. – Жена ми ще ме убие, ако не съм на мястото си за финала.
– Наистина ужасно съжалявам, че ще причиня това на съпругата и детето ви. Ноел свири прекрасно.
Смит изглеждаше озадачен... после разбра. Пусна контейнерчето с кокаин и мушна ръка в сакото си. Твърде късно.
Мъжът в синия костюм вдигна покритото с торбичката оръжие, дръпна спусъка и стреля два пъти между очите на Чаз.

Две

Дълга секунда разцъфна като бяло цвете в облицованото със сини плочки помещение. Смит се втренчи в убиеца си с широко отворени сини очи, през двете дупки от куршум бликна кръв, а лицето му беше застинало в израз на недоумение. Още беше на крака, но сърцето му беше спряло. Чаз Смит беше мъртъв и го знаеше. Стрелецът отвърна на погледа на Смит, след това протегна ръка и го бутна. Мъртвият падна в кабинката, срина се върху тоалетната чиния, а главата му се удари в стената. Идеалната обстановка за покойния Чаз Смит. Умрял в кенеф, подобаваща финална поза за този боклук. – Заслужаваше си го. Заслужаваше и по-лошо, кучи син такъв.

Свърши добра работа с убийството, а сега трябваше да се махне оттук. Прибра найлоновата торбичка, в която бяха гилзите, следите от барут и оръжието, обратно в джоба на сакото си и затвори вратата на кабинката. После изнесе кофата за боклук пред вратата от външната страна. Това щеше да забави достъпа за известно време, щяха да си помислят, че мъжката тоалетна временно е затворена. Мъжът в синия костюм чу бликване на звуци. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше. Той тръгна обратно към главния коридор и зави наляво точно когато хората се изсипаха във фоайето с бъбрене и смях. Никой от тях не го забеляза, но дори и да се беше случило, никога не биха го свързали с мъртвеца. На стената до врата с надпис "Учителска стая" имаше кутия за включване на противопожарна аларма.

Уви ръката си с носна кърпа, отвори вратичката, взе чука, счупи стъклото и дръпна лоста; алармата писна пронизително.
После се мушна директно в най-гъстата част от тълпата. Хлапета вече започваха да пищят и да тичат в кръг из фоайето. Родители викаха децата си, вдигаха ги на ръце и ги понасяха към изходите. Мъжът излезе през стъклените врати с останалите и се озова на Калифорния Стрийт. Продължи напред, сви в една от пресечките, подмина ферарито на Чаз Смит и отключи издраскания си джип, паркиран точно зад него. Миг по-късно подкара бавно покрай училището. Всички тези добри хора – учениците и техните родители – се взираха в сградата, поглеждаха покрива, чакаха да видят дим или пламъци. Не го знаеха, но сега всички те бяха в по-голяма безопасност. Чаз Смит беше само една от мишените му. Медиите бяха започнали да следят жертвите му, загинали от огнестрелно оръжие – все дилъри на дрога. Един от вестниците му беше измислил прякор, който си остана. Сега всички го наричаха Отмъстителя. Откъм Трийсет и второ Авеню приближаваха по-жарни коли и мъжът, когото наричаха Отмъстителя, настъпи газта. Моментът не беше подходящ да попада в задръстване. Трябваше да напазарува, преди да се прибере у дома при семейството си.

Къщата с главите

Юки Кастелано отвори очи. Беше в прегръдката на любовника си в леглото на майка си. Ако сънуваше, сънят беше много забавен. Ухили се на себе си, почти виждаше покойната си майка седнала на зеленото ниско столче пред тоалетката си с неодобрително изражение на лицето – понякога дори чуваше гласа ѝ в главата си. Юки, на теб ти трябва съпруг. Не любовник. Мамо. Мамо, той е абсолютно прекрасен. Той е абсолютно женен.
Разделени са! Джаксън Брейди се размърда до нея, придърпа я към себе си, повдигна косата ѝ я целуна отстрани по шията.
Тя се опита да каже:
– Рано е... можеш... да поспиш още един... – и въздъхна, щом Брейди прокара ръце по голото ѝ тяло, запали двигателя ѝ и форсира. Възглавниците паднаха на земята, завивките бяха изритани надолу към таблата на леглото и той проникна в нея. Тя нададе вик, а той промълви:
– Моя си. Така беше. Притежаваше я напълно. Пъшкаха, хапеха се, движеха се едновременно в състезание, в което и двамата бяха победители. Свършиха, оплетени в завивките и един в друг, двамата бяха потни, задоволени и изумени.
– О, боже – въздъхна Юки. – Това си беше... съвсем... редовно. Брейди се засмя.
– Голяма скица си. Целуна я още веднъж, зарови пръсти в гъстата ѝ черна коса и се загледа в кичурите, минаващи между пръстите му.
– Трябва да вървя – каза тихо.
– Не и без кафе.
Той я шляпна по дупето и стана от леглото. Юки се обърна на една страна и се загледа в Брейди, който си тръгваше от нея. Обхвана с очи съвършеното му тяло, светлата коса, стигаща почти до раменете, семплия келтски кръст, татуиран на гърба му. Щом вратата на банята се затвори, Юки стана и облече копринения си халат в цвят диня, подарък от Брейди.
Прекрачи през дрехите, които бяха хвърлили на пода предишната вечер, извади му чиста риза от едно чекмедже и я остави на зеления стол. Заслуша се в душа и се замисли за Брейди, който беше под него.
Jsutta sakana ni esa wa yaranai, каза Кейко Кастелано. Никой мъж няма да храни рибата, която е уловил. Млъквай, мамо. Обичам го.
В кухнята Юки отвори шкафа, извади кафе на зърна, напълни кафе-машината с вода. Сложи филийки в тостера.
Още нямаше шест часа сутринта. Не беше нужно да се появява в офиса на областния прокурор преди девет. Но не ѝ пречеше да става с Брейди. Дори го правеше с желание, тъй като, боже, обичаше го. Толкова много, че чак беше срамота, но пък се чувстваше щастлива. Може би за пръв път в живота си като зрял човек.
Какво ти "може би"? Определено не беше изпитвала такова щастие през последните двайсет години. Брейди се появи в кухнята. Беше си сложил вратовръзката, ремъкът на кобура му бе преметнат върху синята риза и вече обличаше сакото. Изглеждаше тревожен и тя знаеше, че вече работи по случая, който така го терзаеше. Наля му кафе и сложи препечени филийки намазани с масло в чиния.
Той сипа щедро количество захар в кафето си и отпи глътка. После още една и остави чашата.
– Не мога да ям, миличка. Трябва да... Боже, имам среща след петнайсет минути. Добре ли си? Ще ти се обадя по-късно.
Можеше и да не ѝ се обади по-късно. Нямаше значение. Добре си бяха. Целуна го за довиждане на вратата и му каза, че се надява да е в безопасност. Че ще го види скоро цял и невредим. Прегърна го малко по-силно и за малко по-дълго. Той разроши косата ѝ и се сбогува."
Из книгата

Джеймс Патерсън е американски писател, творящ основно в жанровете съспенс, трилър и криминален роман. Придобива световна известност с поредицата си романи за инспектор Алекс Крос. Носител е на множество литературни награди, като се явява единственият автор, оглавил едновременно литературни класации, както за възрастни така и за деца. Патерсън фигурира в "Книгата за рекордите на Гинес", като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. За 33 години писателска дейност авторът написва 65 романа, като общият тираж на книгите му е повече от 170 милиона копия. Всичко това го нарежда сред едни от най-гениалните и остри умове в криминалната литература.

Джеймс Патерсън е роден на 22 март 1947 година в Нюбърг, Ню Йорк в семейството на застрахователен брокер и учителка. Именно те са хората, които му предават любовта към книгите. След като получава бакалавърска степен по английски език от "Манхатън Колидж" се записва да учи магистратура в университета "Вандербилт". През 1971 година започва работа като младши редактор в рекламната агенция "J.Walter Thompson", където впоследствие се издига, достигайки до поста главен изпълнителен директор.

Първият роман на Патерсън "The Thomas Berryman Number" е отхвърлен от 26 издателства, преди "Little Brown" да реши да го публикува през 1976 година. Книгата скорострелно се превръща в бестселър и печели наградата "Едгар Алън По" за най-добър криминален роман на годината. С публикуването на романа "Когато дойде паякът" (1993 г.) Патерсън се нарежда сред най-популярните писатели на детективски романи в Америка, а книгата пожънва голям успех, превръщайки се в международен бестселър. До 1996 година Джеймс успешно съчетава статута си на бързо изгряваща звезда - автор на съвременни трилъри, с работата си в рекламната агенция, но след този голям успех той се отдава изцяло на писателската си кариера. В "Когато дойде паякът" за пръв път се появява популярният и обичан впоследствие от читателите персонаж на вашингтонския детектив - психолог, разследващ убийства Алекс Крос. През 2001 година книгата е екранизирана от филмовата компания "Paramount Pictures", като главната роля е поверена на блестящия Морган Фрийман. Картината се явява продължение на филма "Целуни момичетата" (1997 г.), който е базиран на втората книга от серията "Алекс Крос". Други популярни книги от тази серия са "Джак и Джил" (1996 г.), "Котка и мишка" (1997 г.), "Убий Алекс Крос" (2011 г.), "Алекс Крос, бягай" (2012 г.). През последните 10 години тази серия е една от най-продаваните в САЩ.

През 2001 година Патерсън поставя началото на серия от романи, известна като "Женски клуб - Убийства", с книгата "Да умреш първи". Главен персонаж в тази поредица е инспекторката от Сан Франциско Линдси Боксър, която разследва заплетени убийства със съдействието на помощник окръжен прокурор Джил Бернхард, съдебния лекар Клер Уошбърн и репортерката Синди Томас. Серията придобива голям успех и по нея през 2007-2008 година е направен телевизионен сериал. През 2005 година авторът публикува книгата "Максимум Райд: Ангелският експеримент", с която поставя началото на фентъзи серията за тийнейджъри "Maximum Ride", в която се разказва за шест деца на бъдещето с птичи гени. Следващите две книги от поредицата - "Училището свърши - завинаги" (2005 г.), "Спасяването на света и други екстремни спортове" (2006 г.) също печелят сърцата на читателите. През 2007 година Патерсън създава серията "Майкъл Бенет" в съавторство с Майкъл Ледуидж, която включва книгите "Лош късмет" (2007 г.), "Кърваво наказание" (2009 г.), "Безисходица" (2010 г.), "Тик-так" (2011 г.) . Главен герой в нея е детективът от Нюйоркската полиция Майкъл Бенет, който упорито се бори с опасни терористи и престъпници, рискувайки собствения си живот и кариера. През 2008 година Патерсън се оказва най-четеният автор в британските библиотеки. Според "The Guardian" в продължение на 12 месеца читателите са взимали книгите му повече от 1,5 милиона пъти. По данните от списание "Форбс" за 2008 година авторът е спечелил 50 милиона, което го нарежда на второ място след Джоан Роулинг в класацията на най-високо платените писатели. Според статистиката от 2009 година общият брой на продадените му книги за една година е повече от този на Стивън Кинг, Джон Гришам и Дан Браун взети заедно. Включен е в "Книгата за рекордите на Гинес" като писател, имащ рекорден брой книги - бестселъри!

През последните 10 години авторът започва активно да си сътрудничи с други писатели при създаването на книгите си, сред които са имена като Андрю Грос, Максин Паетро, Ричард Дилало, Майкъл Ледуидж, Питър Кин и др. Към днешна дата Патерсън живее заедно със съпругата си Сюзън и сина си в Палм Бийч, Флорида.