"Пролог - Отмъстителя
Едно
Мъж с приятна външност на четиресет и няколко години седеше на последния ред в залата на Музикална академия "Мортън". Беше облечен в син костюм, бяла риза и носеше елегантна раирана вратовръзка. Чертите му бяха правилни, без да са впечатляващи, но зад синкавите стъкла на очилата му се виждаха много благи кафяви очи. Присъстваше на рецитала сам и през главата му минаваха бегли мисли за жена му и децата му у дома, но после насочи вниманието си към нечие друго дете. Казваше се Ноел Смит. Беше на единайсет. Сладко момиченце и много талантлива млада цигуларка, която току-що беше изпълнила забележително добре гавот от Бах. Ноел знаеше, че се е справила добре. Направи дълбок поклон с широка усмивка под бурните възгласи и свиркания на двеста родители. Щом аплодисментите утихнаха, прошарен мъж скочи от мястото си на третия ред, закопча сакото си, излезе към пътеката и се отправи към фоайето.
Той беше Чаз Смит, бащата на Ноел.
Мъжът в синия костюм изчака няколко секунди, а след това последва Смит, като спазваше дистанция от няколко крачки, вървеше по покритото с кремави плочки пространство, а после зави вдясно покрай миниатюрния фонтан и пое по късия коридор, в дъното на който беше мъжката тоалетна. Влезе вътре, надникна под кабинките и зърна италианските мокасини на Чаз Смит зад последната врата вдясно. В помещението нямаше друг. След минутка-две щеше да се напълни.
Мъжът в синия костюм се движеше бързо, взе големия метален кош до мивката и го постави така, че да блокира изхода.
След това се провикна:
– Господин Смит? Съжалявам, че ви безпокоя, става дума за колата ви.
– Какво? Кой е?
– Колата ви, господин Смит. Оставили сте светлините включени.
Мъжът в синия костюм извади полуавтоматичния двайсет и втори калибър "Ругър" от джоба на сакото си и завинти заглушителя. После измъкна бежова найлонова торбичка от онези в супермаркетите и я нахлузи върху пистолета.
Смит изруга. Бликна водата за промиване и той отвори вратата. Прошарената му коса беше разчорлена, по ноздрите му беше полепнал бял прашец, а лицето му изразяваше яростно негодувание.
– Сигурен ли сте, че е моята кола? – попита. – Жена ми ще ме убие, ако не съм на мястото си за финала.
– Наистина ужасно съжалявам, че ще причиня това на съпругата и детето ви. Ноел свири прекрасно.
Смит изглеждаше озадачен... после разбра. Пусна контейнерчето с кокаин и мушна ръка в сакото си. Твърде късно.
Мъжът в синия костюм вдигна покритото с торбичката оръжие, дръпна спусъка и стреля два пъти между очите на Чаз.
Две
Дълга секунда разцъфна като бяло цвете в облицованото със сини плочки помещение. Смит се втренчи в убиеца си с широко отворени сини очи, през двете дупки от куршум бликна кръв, а лицето му беше застинало в израз на недоумение. Още беше на крака, но сърцето му беше спряло. Чаз Смит беше мъртъв и го знаеше. Стрелецът отвърна на погледа на Смит, след това протегна ръка и го бутна. Мъртвият падна в кабинката, срина се върху тоалетната чиния, а главата му се удари в стената. Идеалната обстановка за покойния Чаз Смит. Умрял в кенеф, подобаваща финална поза за този боклук. – Заслужаваше си го. Заслужаваше и по-лошо, кучи син такъв.
Свърши добра работа с убийството, а сега трябваше да се махне оттук. Прибра найлоновата торбичка, в която бяха гилзите, следите от барут и оръжието, обратно в джоба на сакото си и затвори вратата на кабинката. После изнесе кофата за боклук пред вратата от външната страна. Това щеше да забави достъпа за известно време, щяха да си помислят, че мъжката тоалетна временно е затворена. Мъжът в синия костюм чу бликване на звуци. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше. Той тръгна обратно към главния коридор и зави наляво точно когато хората се изсипаха във фоайето с бъбрене и смях. Никой от тях не го забеляза, но дори и да се беше случило, никога не биха го свързали с мъртвеца. На стената до врата с надпис "Учителска стая" имаше кутия за включване на противопожарна аларма.
Уви ръката си с носна кърпа, отвори вратичката, взе чука, счупи стъклото и дръпна лоста; алармата писна пронизително.
После се мушна директно в най-гъстата част от тълпата. Хлапета вече започваха да пищят и да тичат в кръг из фоайето. Родители викаха децата си, вдигаха ги на ръце и ги понасяха към изходите. Мъжът излезе през стъклените врати с останалите и се озова на Калифорния Стрийт. Продължи напред, сви в една от пресечките, подмина ферарито на Чаз Смит и отключи издраскания си джип, паркиран точно зад него. Миг по-късно подкара бавно покрай училището. Всички тези добри хора – учениците и техните родители – се взираха в сградата, поглеждаха покрива, чакаха да видят дим или пламъци. Не го знаеха, но сега всички те бяха в по-голяма безопасност. Чаз Смит беше само една от мишените му. Медиите бяха започнали да следят жертвите му, загинали от огнестрелно оръжие – все дилъри на дрога. Един от вестниците му беше измислил прякор, който си остана. Сега всички го наричаха Отмъстителя. Откъм Трийсет и второ Авеню приближаваха по-жарни коли и мъжът, когото наричаха Отмъстителя, настъпи газта. Моментът не беше подходящ да попада в задръстване. Трябваше да напазарува, преди да се прибере у дома при семейството си.
Къщата с главите
Юки Кастелано отвори очи. Беше в прегръдката на любовника си в леглото на майка си. Ако сънуваше, сънят беше много забавен. Ухили се на себе си, почти виждаше покойната си майка седнала на зеленото ниско столче пред тоалетката си с неодобрително изражение на лицето – понякога дори чуваше гласа ѝ в главата си. Юки, на теб ти трябва съпруг. Не любовник. Мамо. Мамо, той е абсолютно прекрасен. Той е абсолютно женен.
Разделени са! Джаксън Брейди се размърда до нея, придърпа я към себе си, повдигна косата ѝ я целуна отстрани по шията.
Тя се опита да каже:
– Рано е... можеш... да поспиш още един... – и въздъхна, щом Брейди прокара ръце по голото ѝ тяло, запали двигателя ѝ и форсира. Възглавниците паднаха на земята, завивките бяха изритани надолу към таблата на леглото и той проникна в нея. Тя нададе вик, а той промълви:
– Моя си. Така беше. Притежаваше я напълно. Пъшкаха, хапеха се, движеха се едновременно в състезание, в което и двамата бяха победители. Свършиха, оплетени в завивките и един в друг, двамата бяха потни, задоволени и изумени.
– О, боже – въздъхна Юки. – Това си беше... съвсем... редовно. Брейди се засмя.
– Голяма скица си. Целуна я още веднъж, зарови пръсти в гъстата ѝ черна коса и се загледа в кичурите, минаващи между пръстите му.
– Трябва да вървя – каза тихо.
– Не и без кафе.
Той я шляпна по дупето и стана от леглото. Юки се обърна на една страна и се загледа в Брейди, който си тръгваше от нея. Обхвана с очи съвършеното му тяло, светлата коса, стигаща почти до раменете, семплия келтски кръст, татуиран на гърба му. Щом вратата на банята се затвори, Юки стана и облече копринения си халат в цвят диня, подарък от Брейди.
Прекрачи през дрехите, които бяха хвърлили на пода предишната вечер, извади му чиста риза от едно чекмедже и я остави на зеления стол. Заслуша се в душа и се замисли за Брейди, който беше под него.
Jsutta sakana ni esa wa yaranai, каза Кейко Кастелано. Никой мъж няма да храни рибата, която е уловил. Млъквай, мамо. Обичам го.
В кухнята Юки отвори шкафа, извади кафе на зърна, напълни кафе-машината с вода. Сложи филийки в тостера.
Още нямаше шест часа сутринта. Не беше нужно да се появява в офиса на областния прокурор преди девет. Но не ѝ пречеше да става с Брейди. Дори го правеше с желание, тъй като, боже, обичаше го. Толкова много, че чак беше срамота, но пък се чувстваше щастлива. Може би за пръв път в живота си като зрял човек.
Какво ти "може би"? Определено не беше изпитвала такова щастие през последните двайсет години. Брейди се появи в кухнята. Беше си сложил вратовръзката, ремъкът на кобура му бе преметнат върху синята риза и вече обличаше сакото. Изглеждаше тревожен и тя знаеше, че вече работи по случая, който така го терзаеше. Наля му кафе и сложи препечени филийки намазани с масло в чиния.
Той сипа щедро количество захар в кафето си и отпи глътка. После още една и остави чашата.
– Не мога да ям, миличка. Трябва да... Боже, имам среща след петнайсет минути. Добре ли си? Ще ти се обадя по-късно.
Можеше и да не ѝ се обади по-късно. Нямаше значение. Добре си бяха. Целуна го за довиждане на вратата и му каза, че се надява да е в безопасност. Че ще го види скоро цял и невредим. Прегърна го малко по-силно и за малко по-дълго. Той разроши косата ѝ и се сбогува."
Из книгата
Рейтинг: 8.80 / 5 гласа 
