Хрониките на Кейн - книга 1: Червената пирамида

Книгата е част от поредицата "Хрониките на Кейн" на издателство "Егмонт". Как би се чувствал, ако майка ти е починала при странни обстоятелства, ако баща ти изчезва по време на мистериозен инцидент в сърцето на Британския музей, ако английската полиция третира теб и родителите ти като терористи, а ти си само на четиринайсет?

Какво би направил, ако в живота ти изведнъж се появи някой, който сякаш има свръхестествени способности, и той ти разкрие неподозирани тайни за произхода на твоето семейство? Това са само част от проблемите, които връхлитат Сейди и Картър по време на зимните празници. Докато целият свят бърза да навакса с подаръците, двете хлапета имат много по-важна задача - да оцелеят.

"Смърт при Иглата

Разполагаме само с няколко часа, затова слушайте внимателно. Щом чувате този разказ, вече сте в опасност. Ние със Сейди може би сме единственият ви шанс. Отидете в училището. Намерете шкафчето. Няма да ви кажа кое училище и кое шкафче, защото ако сте онези, за които ви мисля, ще ги намерите и сами. Комбинацията е 13, 32, 33. В края на разказа ще знаете какво означават тези цифри. Просто не забравяйте, че онова, което ще ви разкажем, още не е приключило. От вас зависи какъв ще бъде краят. Най-важното: след като отворите пакета и видите какво има вътре, не го дръжте у себе си повече от една седмица. Е, да, изкушението ще бъде голямо. То ще ви даде неограничена власт. Но ако го държите прекалено дълго, ще ви унищожи. Научете бързо тайните му и го предайте нататък. Скрийте го за следващия човек, както направихме ние със Сейди. После се пригответе животът ви да стане много интересен.

Добре, добре, Сейди подканя да не протакам повече и да разказвам. И така, всичко започна в Лондон вечерта, когато татко вдигна във въздуха Британския музей. Казвам се Картър Кейн. На четиринайсет години съм и мой дом е един куфар. Мислите, че се шегувам ли? От осемгодишен обикалям с татко света. Роден съм в Лос Анджелис, но татко е археолог, затова пътува много. Най-често ходим в Египет, тъй като това е неговата специалност. Влезте в някоя книжарница, намерете книга за Египет и нищо чудно тя да е написана от доктор Джулиъс Кейн. Искате да разберете как египтяните са вадели мозъка на мъртвите, за да ги превърнат в мумии, как са построили пирамидите или са сложили проклятие над гробницата на Тутанкамон? Значи ви трябва татко. Има, разбира се, и други причини той да пътува толкова, но по онова време аз не знаех тайната му. Не съм ходил никога на училище. Татко ми е преподавал у дома, ако това изобщо може да се нарече "дом", тъй като си нямам такъв. Преподавал ми е онова, което според него е важно, ето защо съм научил много за Египет, за резултатите от баскетболните мачове и любимите
музиканти на баща ми. Освен това чета доста - почти всичко, което ми се изпречи пред очите, - защото прекарвам много време по хотели и летища и се ровя из сайтовете в държави, където не познавам никого. Татко все ми повтаряше да оставя книгата и да ида да поиграя на топка. Опитвали ли сте някога да играете баскетбол в Асуан, Египет? Не е лесно.

Татко ме научи да държа всичките си вещи в куфар, който да се побира в мястото за багаж над седалките в самолета. Той пътува точно така с малката разлика, че му е позволено да носи и чанта с археологически инструменти. Правило номер едно: не ми беше разрешено да гледам в чантата. Нито веднъж не съм нарушавал това правило - до деня на взрива. Случи се в навечерието на Коледа. Бяхме в Лондон - да се видим със сестра ми Сейди. Татко има право да прекарва с нея само два дни в годината: един през зимата и един през лятото, защото баба и дядо го мразят. След смъртта на мама родителите ѝ (баба и дядо де) подхванаха с татко ожесточена съдебна битка. След шест адвокати, два ръкопашни боя и нападение с дървена лъжица, което за малко да завърши
със смърт (направо не ми се говори), те спечелиха правото да задържат при себе си в Англия Сейди. Тя беше само на шест (по-малка е от мен с две години) и те не можеха да ни приберат и двамата - поне така се оправдаха, задето не са взели и мен. Затова Сейди израсна в Англия и ходи там на училище, а аз пътувам с татко. Виждахме Сейди само по два пъти в годината и аз нямах нищо против. /Млъквай, Сейди. Да, да... сега ще стигна и до това./

И така, след като на два-три пъти отлагахме, един следобед с татко пристигнахме на летище "Хийтроу". Беше студено и ръмеше. През цялото време, докато пътувахме с таксито към града, татко седеше като на тръни. А той е огромен мъж. И през ум не би ви минало, че нещо може да го притесни. И той като мен е с тъмна кожа, пронизващи кафяви очи, гола глава и козя брадичка, затова ще си кажете, че е самото въплъщение на злия учен. Онзи следобед беше облечен в кашмирено палто и в най-хубавия си кафяв костюм, онзи, с който изнася публични лекции. Обикновено излъчва такава самоувереност, че където и да влезе, приковава вниманието, но се е случвало да видя – както онзи следобед – и другото му лице, което, да си призная, не разбирах. Той все поглеждаше през рамо, сякаш ни преследваха.
– Татко! – казах, след като се отклонихме от магистрала А-40. – Какво става?
– Няма и следа от тях – промърмори той. После явно се усети, че го е изрекъл на глас, понеже ме погледна ня- как стреснато. – Нищо, Картър. Всичко е наред. А това ме притесни, защото татко е ужасен лъжец. Винаги усещам, ако крие нещо, но и знам, че колкото и да го притискам, няма да изтръгна истината. Вероятно се опитваше да ме предпази, макар и да нямах представа от какво. Понякога се питах дали няма в миналото си някаква страшна тайна, стар враг, който може би го преследва, но това ми се струваше нелепо. Татко си беше най-обикновен археолог. Другото, което ме притесняваше: татко се беше вкопчил в чантата с инструментите. Прави ли го, значи сме в опасност. Както онзи път в Кайро, когато някакви въоръжени типове нахълтаха в хотела.

Чух откъм фоайето изстрели и изтичах долу да проверя какво става с татко. Когато слязох, той вече затваряше спокойно ципа на чантата, а тримата въоръжени мъже висяха ни живи, ни мъртви, надолу с главата от полилея и арабските им дрехи се бяха смъкнали надолу така, че се виждаха боксерките им. Татко твърдеше, че не бил видял нищо, и накрая от полицията решиха, че полилеят е дал на късо. Друг път в Париж имаше безредици и ние се озовахме насред тълпата. Татко отиде при колата, спряна най-близо, натика ме на задната седалка и ми каза да стоя долу и да не се показвам. Залегнах на пода и зажумях. Чувах, че татко е седнал зад волана, че мърмори и търси нещо в чантата, а тълпата крещи и унищожава всичко наоколо. След няколко минути татко ми каза, че вече е безопасно да стана от пода. Всички автомобили наоколо бяха преобърнати и подпалени. А нашата бе току-що измита и лъсната и под чистачките бяха пъхнати няколко банкноти от по двайсет евро.

И така, започнах да уважавам чантата. Беше ни нещо като талисман, който ни носеше късмет. Но стиснеше ли я татко, значи имахме нужда и от талисман, и от късмет. Прекосихме с таксито центъра на града и се насочихме на изток, към апартамента на баба и дядо. Подминахме златната порта на Бъкингамския дворец, голямата каменна колона на Трафалгарския площад. Лондон е страхотен град, но ако си пътувал толкова много, всички градове вече ти се струват еднакви. Някои от децата, които познавам, възкликват:
– Охо, блазе ти, пътуваш толкова често! Но ние не ходим да разглеждаме забележителностите, не сме и богаташи, за да живеем нашироко. Отсядали сме и на ужасни места и рядко се задържаме за повече от няколко дни. Обикновено имам чувството, че не сме туристи, а бегълци. Е, едва ли на някого ще му хрумне, че работата на татко е опасна. Той чете лекции на теми като "Могат ли
египетските магии наистина да ви убият?", "Любимите наказания в подземния свят на Египет" и други от този сорт, от които малцина се вълнуват. Но както казах, той има и друго лице. Винаги е много предпазлив, първо проверява хотелската стая и чак тогава ме пуска вътре. Влиза по музеите, за да види някой експонат, записва си набързо нещо и изскача като стрела, сякаш го е страх да не го запишат охранителните камери."
Из книгата

"Ние можем да се смеем на боговете или да се ядосваме на техния егоизъм и чувство за величие, но ги разбираме, защото те са като нас."

Змей на Хауса, ескадрони от богове и магьосници, огнедишащи гиганти, кръвожадни чудовища, древногръцки и римски богове, подземни царства и всякакви фантастични и митични същества изплуват още от първите редове на книгите, чиито автор е Рик Риърдън. Американският писател създаде едни от най-интересните истории във фентъзи жанра и съвсем заслужено е носител на няколко световни награди. Вълнуващите му разкази и атмосферата, която създават вълшебните светове и герои, пленяват почитателите на мистиката със зашеметяваща лекота. Известен е най-вече с поредиците си "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", "Хрониките на Кейн", "Героите на Олимп" и "Изпитанията на Аполон".

Ричърд Ръсел "Рик" Риърдън младши е роден на 5 юни 1964 г. в Сан Антонио, Тексас в семейство на учители и хора, занимаващи се с изкуство. Баща му е майстор-керамик, а майка му - преподавател по музика и рисуване. Когато бил още малък, Рик мечтаел да стане китарист. С годините мечтата му си останала и така той започва да учи в най-добрият колеж по музикални изкуства в Северен Тексас. След време обаче осъзнал, че това не е най-голямата му страст.
Прехвърля се в Университета в Тексас в Остин и започва да изучава английски език и история. Тази специализация му помага да се реализира като преподавател в средното училище в град Ню Браунфелс, Тексас, а след като семейството му се мести в Сан Франциско - и в "Presidio Hill School". По това време се раждат двамата му сина, Хейли и Патрик. За да се грижат добре за тях обаче се налага семейството да се върне в родния дом на Риърдън, Сан Антонио. Той обаче не се отказва от преподаването и след преместването отново започва работа като учител.

Магията се ражда тогава, когато Рик подготвя за уроците, които предстои да преподава. Именно тогава той се запознава с митологията, която в последствие спечелва интереса му и се превръща в бъдещ фокус на всички негови произведения. Пленен изцяло от всяка легенда, Рик се вдъхновява и написва първите си мистични новели. Това е поредицата "Трес Навар", която се класира в топ 3 на националните награди с жанр мистерия. След като намира своето призвание и разказите му спечелват такъв интерес от страна на публиката, Рик Риърдън оставя досегашната си професия и се отдава изцяло на писането.

Авторът набира популярност най-вече с написването на първата книга от поредицата "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", а именно - "Похитителят на мълнии". Следват я още 4 книги, а в последствие се появява втора поредица, в която главен герой е Пърси - "Героите на Олимп". В "Изпитанията на Аполон" пък главен герои е самият бог на слънцето, музиката, стрелбата с лък и поезията Аполон, който е прокуден на земята от Зевс под формата на един 16-годишен, покрит с акне момък име Лестър. Но независимо от това кой е главен герой в романите му, едно е сигурно - те са обичани от малки, големи деца и възрастни от цял свят.