Хрониките на Кейн - книга 2: Огненият престол

Хрониките на Кейн Рик Риърдън Времетраене: 1:17 мин. Рик Риърдън Времетраене: 1:12 мин. Тази книга ми напомня за теб Либи Пейдж Времетраене: 1:09 мин. Разговорите Алисън Уд Брукс Времетраене: 1:00 мин. Спокойната сила Адриан Волфе Времетраене: 0:59 мин. Тежестта на доказателствата Майкъл Конъли Времетраене: 1:15 мин. Карти за гадаене на старите българи Ина Ясипова Времетраене: 1:07 мин. Магазинчето на Хидън Лейн Джейн Ан Кренц Времетраене: 1:23 мин. Истински, безумно, докрай Л. Дж. Шен Времетраене: 1:19 мин. България. От хубавата страна Симеон Колев Времетраене: 1:01 мин. Седмият претендент Силвия Мерседес Времетраене: 1:03 мин. Пазителят на хрониките Чарлс Мартин Времетраене: 0:52 мин.

Книгата е част от поредицата "Хрониките на Кейн" на издателство "Егмонт". Откакто египетските богове са отново на свобода в човешкия свят, Сейди и Картър Кейн не разполагат дори с минута спокойствие.

Пет дни остават до пролетното равноденствие, когато Змеят на Хаоса, Апоп, ще се измъкне от своя затвор, ще погълне слънцето и ще унищожи цялата човешка цивилизация. Единственият, който може да се изправи срещу него, е Богът на Слънцето, Ра. Но преди това да се случи, Ра ще трябва да бъде пробуден от дълбокия си сън. Сейди и Картър тръгват на вълнуващо пътешествие в търсене на трите свитъка от Книгата на Ра, които съдържат заклинанията за разбуждане на Бога на Слънцето. Мисията им изглежда почти невъзможна, а времето изтича неумолимо бързо.

"Забавления с внезапно избухнал пожар

Аз съм Картър. Вижте какво, нямаме време за дълги въведения. Трябва да ви разкажа набързо какво се случва, иначе всички ще умрем. Ако не сте чули първия ни запис, хм... приятно ми е да се запознаем: египетските богове си се разхождат на воля из съвременния свят, шепа магьосници, известни като Дом на живота, се опитват да ги спрат, всички мразят мен и Сейди, а една голяма змия се кани да погълне Слънцето и да унищожи света. /Ау! Това пък защо беше?/ Сейди ме удари. Твърди, че съм щял излишно да ви уплаша. И че трябвало да се успокоя, да се върна назад и да започна от самото начало. Така да бъде. Но лично аз съм на мнение, че не е зле да се уплашите.

Целта на записа е да разберете какво всъщност става и как са се объркали нещата. Ще чуете мнозина да говорят небивалици за нас, но ние нямаме никаква вина за смъртта на онези хора. Колкото до змията, за нея също
нямаме вина. Е... почти. Всички магьосници по света са длъжни да се обединят. Това е единствената ни надежда. И така, ето какво се случи. Чуйте и преценете сами. Всичко започна, след като подпалихме Бруклин. Уж задачата беше лесна: да се промъкнем в Бруклинския музей, да вземем за малко една древноегипетска реликва и да си тръгнем, без да ни спипат. Не, не е грабеж. Накрая щяхме да върнем реликвата. Но сигурно наистина си е изглеждало подозрително: четири деца в черни дрехи като на нинджи върху покрива на музея. А, да, заедно с песоглавец, и той облечен като нинджа. То оставаше да не е подозрително. Първото, което направихме, беше да пратим обучените от нас Джаз и Уолт да отворят страничния прозорец, докато Сейди, Хуфу и аз оглеждаме големия стъклен купол в средата на покрива, откъдето трябваше да се
измъкнем. Стратегията ни за измъкване не изглеждаше от най-добрите.

Отдавна се беше мръкнало и музеят би трябвало да е затворен. А ето че през купола струеше ярка светлина. В балната зала с размерите на самолетен хангар, само на дванайсет метра под нас, стотици мъже в смокинги и жени в официални рокли си говореха и танцуваха. Свиреше оркестър, но от виещия вятър и тракащите ми зъби така и не чувах музиката. Бях премръзнал в ленените си дрехи. Магьосниците трябвало да се обличат в лен, защото той не пречел на магиите – това вероятно е прекрасна традиция в египетската пустиня, където почти никога не е студено и не вали дъжд. Но не и в Бруклин през март. Студът явно не смущаваше сестра ми Сейди. Тя се зае да отключва купола, като си тананикаше нещо заедно с парчето по айпода ѝ. Голям смях: кой, докато прониква в музей, си носи и любимите парчета? Беше облечена като мен, с тази разлика, че на краката си носеше кубинки. А русата ѝ коса беше с червени кичури: точно като да се промъкваш – с тях със сигурност никой няма да те забележи! Със сините си очи и светла кожа Сейди изобщо не прилича на мен, но и двамата сме на мнение, че това е прекрасно. Винаги имам възможност да отрека, че откачалката до мен ми е сестра.
– Нали каза, че музеят щял да бъде празен? – започнах да недоволствам аз. Сейди ме чу чак след като издърпах слушалките от ушите ѝ и повторих каквото бях казал.
– Е, би трябвало да е празен. – Тя ще отрече, но от три месеца живееше в Щатите и малко по малко губеше британския си акцент. – На сайта в интернет пишеше, че затварят в пет. Откъде да знам, че ще има сватба? Сватба ли? Погледнах надолу и видях, че Сейди е права.

Някои от жените бяха в прасковени рокли – като на шаферки. На една от масите имаше огромна многоетажна бяла торта. Две групички от гостите бяха вдигнали младоженката и младоженеца заедно със столовете им и ги носеха през залата, а останалите кръжаха около тях, подскачаха и пляскаха с ръце. Както личеше, всеки момент щяхме да станем свидетели на челен удар с мебели. Хуфу почука по стъклото. Въпреки черните дрехи той трудно се сливаше със здрача – златистата му козина привличаше окото, да не говорим пък за пъстрите му като дъга нос и задник.
– Хрр! – изсумтя той. Понеже беше песоглавец, това можеше да означава всичко: от "Вижте колко много ядене има долу" до "Стъклото е мръсно" или "Ей, онези там вършат дивотии със столове."
– Хуфу е прав – преведе Сейди. – Трудно ще се промъкнем през сватбарите. Дали да не се престорим, че сме от служителите на музея...
– Да бе, да – прекъснах я аз. – "Извинете. Но покрай вас ще минат четири хлапета, понесли тритонна статуя. Само ще се извисят и ще изхвърчат през купола. Нали нямате нищо против?" Сейди извъртя очи. Извади вълшебната си пръчка – извито като дъга парче слонова кост с изсечени по него чудовища, и я насочи към долния край на купола. Блесна златен йероглиф, при което с щракване се отвори и последният катинар.
– Щом няма да излезем оттук, защо изобщо го отварям? – попита тя. – Защо не се изнесем откъдето ще влезем – през страничния прозорец?
– Казах ти вече. Статуята е огромна. Няма да мине през страничния прозорец. Пък и капаните...
– Тогава да опитаме отново утре вечер? – предложи сестра ми. Аз поклатих глава.
– Утре ще приберат в сандъци цялата експозиция – започва пътуваща изложба. Сейди вдигна вежди както само тя си знаеше – по много дразнещ начин.
– Ако ни бяха предупредили по-отрано, че се налага да откраднем статуята...
– Стига вече. Виждах накъде се насочва разговорът и едва ли щеше да ни помогне, ако двамата цяла нощ се карахме на по-крива. Тя, разбира се, беше права. Не я бях предупредил навреме. Но какво пък... източниците ми не бяха от най-надеждните. Седмици наред молих за помощ и накрая какво получих? Единствен моят приятел с глава на сокол, бог Хор, ми каза насън: "А, да, между другото, реликвата, която искаше да получиш. И която може би е ключът за спасението на света... От трийсет години си стои мирно и кротко по-нататък по улицата, в Бруклинския музей, но утре потегля за Европа, затова не е зле да побързате! Разполагате с пет дни, през които да се досетите как да я използвате. Не го ли направите, всички сме обречени. Успех!"

Можех да му се разкрещя, че не ми е казал по-рано, но вече беше все едно. Боговете разговарят само когато са готови, пък и нямат точна представа за времето на обикновените простосмъртни. Знаех го, защото преди няколко месеца Хор се беше промъкнал в съзнанието ми. И досега не мога да се отърва от някои негови противообществени навици, например от време на време ми се приисква неудържимо да тръгна на лов за малки космати гризачи или да тласкам хората към сигурна смърт.
– Дай да се придържаме към плана – предложи Сейди. – Ще влезем през страничния прозорец, ще намерим статуята и ще минем с нея през балната зала. Ще измислим какво да правим със сватбарите, щом стигнем при тях. Може да отклоним по някакъв начин вниманието им. Свъсих се.
– Ще отклоним вниманието им?
– Притесняваш се излишно, Картър – отвърна тя. – Всичко ще мине като по вода. Освен ако не ти е хрумнало друго.
Лоша работа – не ми беше хрумнало нищо. Мислите си, че с магия е по-лесно. Всъщност обикновено е по-сложно. Винаги има милион причини някоя магия да не действа при определени обстоятелства. Или да има друга магия, която я разваля – например магиите, с които беше защитен музеят. Не знаехме със сигурност кой ги е направил. Не беше изключено някой от уредниците да е магьосник под прикритие, което си беше доста разпространено. Собственият ни баща използваше докторската си степен по египтология, за да получава достъп до реликви. Освен това в Бруклинския музей се пазеше най-голямата сбирка с посветени на магията египетски свитъци в света. Точно заради това чичо Еймъс беше решил щаб-квартирата му да бъде в Бруклин. Много магьосници имаха основания да бдят над съкровищата на музея и да
залагат около тях капани.

При всички положения, на вратите и прозорците бяха направени доста гадни магии. Не можехме да отворим магически портал към експозицията, не можехме да използваме и shabti – вълшебните глинени статуетки, които ни помагат в библиотеката на чичо Еймъс, – за да ги пратим да ни донесат нужната реликва. Налагаше се да влезем и да излезем по сложния начин: сгрешехме ли, не се знаеше какво проклятие ще задействаме и кой ще ни се нахвърли: застанали на стража чудовища, напасти, пожари, взривяващи се магарета (не се смейте, те не вещаят нищо добро)."
Из книгата

"Ние можем да се смеем на боговете или да се ядосваме на техния егоизъм и чувство за величие, но ги разбираме, защото те са като нас."

Змей на Хауса, ескадрони от богове и магьосници, огнедишащи гиганти, кръвожадни чудовища, древногръцки и римски богове, подземни царства и всякакви фантастични и митични същества изплуват още от първите редове на книгите, чиито автор е Рик Риърдън. Американският писател създаде едни от най-интересните истории във фентъзи жанра и съвсем заслужено е носител на няколко световни награди. Вълнуващите му разкази и атмосферата, която създават вълшебните светове и герои, пленяват почитателите на мистиката със зашеметяваща лекота. Известен е най-вече с поредиците си "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", "Хрониките на Кейн", "Героите на Олимп" и "Изпитанията на Аполон".

Ричърд Ръсел "Рик" Риърдън младши е роден на 5 юни 1964 г. в Сан Антонио, Тексас в семейство на учители и хора, занимаващи се с изкуство. Баща му е майстор-керамик, а майка му - преподавател по музика и рисуване. Когато бил още малък, Рик мечтаел да стане китарист. С годините мечтата му си останала и така той започва да учи в най-добрият колеж по музикални изкуства в Северен Тексас. След време обаче осъзнал, че това не е най-голямата му страст.
Прехвърля се в Университета в Тексас в Остин и започва да изучава английски език и история. Тази специализация му помага да се реализира като преподавател в средното училище в град Ню Браунфелс, Тексас, а след като семейството му се мести в Сан Франциско - и в "Presidio Hill School". По това време се раждат двамата му сина, Хейли и Патрик. За да се грижат добре за тях обаче се налага семейството да се върне в родния дом на Риърдън, Сан Антонио. Той обаче не се отказва от преподаването и след преместването отново започва работа като учител.

Магията се ражда тогава, когато Рик подготвя за уроците, които предстои да преподава. Именно тогава той се запознава с митологията, която в последствие спечелва интереса му и се превръща в бъдещ фокус на всички негови произведения. Пленен изцяло от всяка легенда, Рик се вдъхновява и написва първите си мистични новели. Това е поредицата "Tpec Навар", която се класира в топ 3 на националните награди с жанр мистерия. След като намира своето призвание и разказите му спечелват такъв интерес от страна на публиката, Рик Риърдън оставя досегашната си професия и се отдава изцяло на писането.

Авторът набира популярност най-вече с написването на първата книга от поредицата "Пърси Джаксън и боговете на Олимп", а именно - "Похитителят на мълнии". Следват я още 4 книги, а в последствие се появява втора поредица, в която главен герой е Пърси - "Героите на Олимп". В "Изпитанията на Аполон" пък главен герои е самият бог на слънцето, музиката, стрелбата с лък и поезията Аполон, който е прокуден на земята от Зевс под формата на един 16-годишен, покрит с акне момък име Лестър. Но независимо от това кой е главен герой в романите му, едно е сигурно - те са обичани от малки, големи деца и възрастни от цял свят.

Егмонт България ЕАД
София, 1142
ул. Фритьоф Нансен №9
sales@egmontbulgaria.com