Разкази и новели. Сборникът "Смъртта на Нерон" представя писателя в необичайна светлина - като майстор на новелата и краткия разказ. С класическа яснота, почти без помощта на диалог и описания на душевни състояния, той създава завършени творби, които предизвикват вълнение не с наплива на чувства, а поради придобитото познание за скритите механизми на обществените и политическите отношения.

Още в ранните разкази, "Полет на рекордна височина" (1929) и "Експедиция до полюса" (1928), е набелязан един важен за днешния ни живот мотив: човекът на науката и техниката в стълкновение с природата и тайните на битието. Друга значима тема за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В ироничен план разказът "След сезона" (1936) пресъздава последните дни на един съвременен творец, затворен в своята крехка "кула от слонова кост". Внезапното му увлечение по една обикновена, но жизнена девойка го заварва неподготвен за сложността на съществуването. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата "Одисей и свинете" (1947). Писателят представя митичния Одисей, богоравния страдник, като "модерен човек", вече изпитал "досадата от цивилизацията".

Лион Фойхтвангер (1884-1958) е роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабрикант. Първоначално пише драми и театрална критика. Големият му литературен успех идва с романите "Грозната херцогиня Маргарете Маулташ" (1923) и "Евреинът Зюс" (1925). След като през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, писателят поема пътя на изгнанието, а книгите му биват публично изгаряни на клада. През 1941 г. Фойхтвангер емигрира в Калифорния и живее там до смъртта си. Публикува романите "Братя Лаутензак" (1944) и "Симон" (1944), завършва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий. Голяма популярност му носят творбите "Лисици в лозето" (1947-1948), "Гоя" (1951), "Мъдростта на чудака" (1952) и "Испанска балада" (1955).

"Историята на физиолога доктор Б.
Физиологът доктор Б. се ползваше с голям авторитет сред своите колеги. Особено ценяха точността на изследванията му и неподкупността, с която отново и отново проверяваше резултатите от всеки експеримент, преди да ги приеме, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки друг с неговите способности би направил кариера, но той си остана да ръководи катедра в малък университет. Причината бе в прямия му характер. А може би той бе постоянно навъсен поради странната си външност, защото върху дребното му тяло стърчеше огромна брадата глава. Към колегите си се отнасяше хладно, дори с неприязън. Освен в разговори на професионални теми почти не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се строг в преценките си и категоричен в резките си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото отгоре вече немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо набързо. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се чувстваше по-добре, отколкото в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.

Така той достигна своята петдесетгодишнина, прехвърли я, без да привлече вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и също тъй незабележимо ще иде в гроба. И изведнъж плъзна мълвата, че професор Б. е
направил откритие, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе възникнал този слух можеше трудно да се установи. Навярно професор Б. бе споменал на младия си сътрудник за апарата, над който работеше, може би само бе намекнал нещичко. Но
един негов намек – това признаваха дори противниците му – обикновено струваше повече от високопарните изявления на мнозина други в докладите на академията или в някои публикации. Ако трябваше да се вярва на мълвата, професор Б. бе създал апарат, който позволяваше точно да се наблюдава мозъчната дейност у живия човек, така че в известен смисъл да се измери интелигентността на всекиго. Този апарат бяха нарекли
интелектофотометър.

Медицинските списания обсъждаха изобретението на доктор Б., към тях скоро се присъединиха всекидневниците. Мнозина ръководни личности в политиката, икономиката и науката прочетоха не без тревога за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха напълно спокойни, защото модата от онова време изискваше от тях да притежават преди всичко онова тайнствено и мъгляво нещо, което се наричаше "творческо начало" и което впрочем трудно се поддаваше на точно определение, но в никакъв случай нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. упорито мълчеше. Може би тъкмо поради това мълчание разговорите около интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато накрая стигнаха и до ушите на диктатора на страната. Диктаторът повика при себе си физиолога доктор Б. А той смяташе диктатора за посвоему надарен, но невъзпитан момък, чиито способности наистина бяха пострадали от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския философ, че властта оглупява човека. Дребен, неофициален и брадат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната символ на величието.

Диктаторът бе свикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но сега веднага разбра, че по отношение на този смръщен дребосък това не е най-верният тон; и понеже имаше чувство за стил, показа се скромен и обикновен. Това не му се удаде напълно, но дребосъкът с удоволствие отбеляза неговото старание.
– Говорят – диктаторът веднага пристъпи към въпроса, – че с помощта на вашия апарат можете точно да определяте и измервате интелигентността на човека. – Той изглеждаше масивен зад огромното писалище, но думите му излитаха леко от красиво очертаната уста. – Това вярно ли е? – попита той небрежно.
Професор Б. отвърна също небрежно:
– Вярно е.

Отначало диктаторът, естествено, бе настроен скептично. Заключението на експертите, поставено пред него, макар и многословно, бе предпазливо – нито утвърждаващо, нито отричащо. А може би тъкмо небрежният неприветлив тон на професор Б. разсея съмненията му.
– Тази способност – каза той учтиво – може да бъде от грамадно значение за процъфтяването на държавата и нацията.
Професор Б. мълчеше, очевидно смяташе подобна забележка за твърде банална, та да отговори. Диктаторът почувства, че разговорът с този морски таралеж няма да е лесен. Най-просто бе да приказва направо.
– Можете ли – попита той сухо – в понятни формули да анализирате интелигентността на някои хора, които ще ви пратя?
– Мога – отвърна професорът.
– Бих искал – продължи диктаторът, – за да се избегнат недоразумения, да ви кажа какво разбирам под интелигентност.
– Кажете – рече професор Б.
– Под интелигентност разбирам – започна диктаторът, като търсеше думите, и изведнъж доби вид на старателен ученик, – под интелигентност разбирам способността
да се класифицират явленията по причина и следствие.

– Напълно приемливо определение – одобри професор Б.
Диктаторът се зарадва на похвалата. Двамата се разделиха доволни.
От този миг обаче, където и да идеше професор Б., винаги наоколо се появяваха странни особи с бомбета, които забележимо се стараеха да останат незабележими и които дори децата поздравяваха с думите: "Добър ден, господин таен агент". Тези личности забавляваха професор Б. Освен неговата жена те бяха единствените хора, които можеха да кажат, че професор Б. се е отнасял към тях донякъде приветливо. Скоро в лабораторията на професора започнаха да пристигат и господата, които съгласно желанието на диктатора трябваше да бъдат подложени на неговия анализ. Процедурата бе краткотрайна и безболезнена, но въпреки това господата нерядко правеха кисели физиономии. В продължение на две седмици диктаторът изпрати седем господа. Професорът вършеше своята работа, записваше формулите и към тях добавяше кратко и ясно обяснение. Шест от анализите той изготви прецизно и вярно, а в седмия съзнателно обърна всичко наопаки.

След един месец диктаторът повика професор Б. повторно. Този път приемът бе официален и блестеше от великолепие. Множество кинооператори старателно заснемаха всяка стъпка на професора, докато той, дребен и навъсен, се изкачваше по парадното стълбище на двореца помежду отдаващите му чест напети гвардейци на диктатора. След това двамата останаха насаме и вече никой не снимаше.
Диктаторът се държеше сърдечно. Звучно, лукаво и шеговито той попита:
– Защо поискахте да ме излъжете с анализ номер седем, професоре? – Той се засмя доволно и професор Б. също се засмя.
Вестниците нашироко отразиха резултата от аудиенцията. Съобщиха, че диктаторът проявил най-жив личен интерес към изследванията на професор Б. Диктаторът бил взел решение да обяви за държавен монопол дейността на големия учен като извънредно полезна за нацията.

На физиолога доктор Б. бе предоставен комфортен дом в столицата и чудесно обзаведена лаборатория. От Министерството на образованието му бе съобщено с най-ласкателни изрази, че дейността му е изключително важна за държавата, затова очакват от него да не напуска столицата, без да е уведомил за това министъра. Господата с бомбетата се увеличиха с още двама.
Работата на професор Б. не бе уморителна. От време на време при него идваха лица, чиято интелигентност той трябваше да анализира по нареждане на диктатора. Как се използваха тези анализи, оставаше неизвестно за професора и за света. Когато диктаторът изпратеше някого за анализ, неговите приближени приемаха това като лоша шега, като елегантна форма на наказание. "Ще те пратим при професор Б." – стана в страната любим израз, използваха го като шеговито, но понякога и като сериозно предупреждение.
Измина една година и още една. Диктаторът трупаше все по-голям опит в използването на всички атрибути на властта. На планетата освен него имаше само още двама мъже, които притежаваха същото умение. Той разполагаше с добре организирана армия, с превъзходна полиция, всички важни административни и стопански постове в страната се заемаха от негови привърженици, чиято вярност бе изпитвана с години. И оглеждайки се какво е създал, той можеше да каже, че го е направил добре. Но въпреки това диктаторът спеше лошо, защото не всичко бе толкова добре, колкото го бе желал. Единствено привържениците му живееха охолно, ала не и страната, а първоначално бе желал всички да живеят охолно.
Той посещаваше физиолога доктор Б. все по-често и в общуването си с него вече почти не се затрудняваше да се държи скромно и достъпно. Когато бяха наедно с професор Б., той много се смееше. Никой, който познаваше единствено стоманената маска на диктатора, не предполагаше как добре може да се смее той. И професор Б. се смееше заедно с него. Навярно се смееха и господата с бомбетата, които отнякъде подслушваха
разговора.

Веднъж към края на втората година, след като диктаторът бе вечерял у професора, подир кратко мълчание домакинът ненадейно рече с обичайния си рязък и насмешлив тон:
– Кажете направо какво искате от мен. Вече две години го увъртате.
Диктаторът смръщи чело и малко оставаше да надене пред учения стоманената маска, но навреме се овладя и продължи да се държи скромно и достъпно.
На третата година, през една лятна вечер, когато жената на професора бе заминала за далечен курорт, диктаторът каза:
– Защо пък да не направите анализ и на моята интелигентност?
Професор Б. едва доловимо пребледня.
– Налага ли се? – отвърна той.
– Нима ви е неприятно? – попита диктаторът.
– Не ми е приятно – отговори професор Б.
Диктаторът го изгледа. Така сърдечно и откровено никога не бе говорил с професора.
– Вие можете и да ме излъжете – рече той с ободряваща и доверчива усмивка.
– Мисля – отвърна професорът и също се усмихна, така че големите му жълти зъби блеснаха сред брадата, – мисля, че няма смисъл да ви лъжа. Вие веднага ще ме уловите.
И така, професор Б. направи анализа, който диктаторът желаеше. Това не отне много време, също и на диктатора процедурата не се стори дълга, но после, спомняйки си я, тя му се видя все пак продължителна, защото за това време той сякаш се подмлади, после състари, отново подмлади и пак състари. Професорът, извършвайки измерванията си, говореше само най-необходимото. Той пишеше своите формули на един лист. Тези формули бяха добре известни на диктатора, той знаеше, че общо са двайсет и три на брой и че се изписват с малки букви и цифри.

Професорът записа последната си формула и подаде листа на диктатора. А той каза: "Благодаря ви", взе листа, сгъна го, без да го погледне, помоли за плик, сложи вътре листа, залепи плика, стисна ръката на професор Б. и си тръгна.
След като диктаторът си отиде, професор Б. се почувства малко отпаднал, краката му неприятно тежаха и трепереха, но той не пожела да поседне и да си поеме дъх. Напротив, закрачи напред-назад из лабораторията, като галеше апаратите си с ръка, после обиколи цялата къща и градината. Обикновено, когато при него идваха хора, те му пречеха и той гледаше по-скоро да се отърве от тях. Днес намери, че къщата и градината са много големи и същевременно дяволски пусти. Опита се да говори по телефона с жена си, с асистентите си, но се оказа, че с никого не може да се свърже. Така и очакваше. Доволен щеше да е, ако можеше да размени няколко думи поне с един от странните господа с бомбета, но днес дори те липсваха.
Накрая откри своя стар лабораторен слуга. Вече двайсет години той работеше при професор Б. и физиологът познаваше отлично кожата му, състава на кръвта му, състоянието на сърцето и на бъбреците му. Днес за първи път се поинтересува от неговите възгледи. Попита го какво мисли за бога и за отвъдния свят. Оказа се, че лабораторният слуга държи много на тях.
– Аз съм човек, създаден да вярва – рече той.

На професор Б. допаднаха тези думи, намери ги откровени и разумни. Сега той седеше на терасата, която водеше надолу към градината, а безпокойството му бе преминало. Може би щеше да е хубаво, ако още веднъж се поразходеше из улиците, но предположи, че тогава начаса ще се появят бомбетата, а сега вече не му се щеше да ги вижда, затова остана на мястото си. Мислеше за хората, които в последно време бяха около него, за жена си, за своите асистенти – доволен бе от всички. Бе напълно съгласен с тях. Дори с диктатора бе съгласен. Човекът постъпваше според своите нужди. Е, наистина малко прекалено бе желанието му да се види утвърден и от него, от физиолога доктор Б.
Същата вечер, преди още да се завърне жена му, преди да поговори с асистентите си, професор Б. се разболя. Утринните вестници съобщиха, че заболяването е сериозно, обедните – че е много сериозно, а на другата заран, преди още да го зърне жена му, професор Б. почина. Диктаторът бе посетил през деня болния и бе наредил всекичасно да го осведомяват за състоянието му.
Погребението на големия учен се извърши на държавни разноски с голяма пищност.

Две седмици по-късно страната отпразнува десетата годишнина, откакто диктаторът бе дошъл на власт. Този ден бе изпълнен с блясък и слава, враговете на диктатора го мразеха с особено силна, добре обоснована омраза, защото вече им оставаха твърде малко надежди да постигнат целта си. А мнозина от тях го мразеха само защото вече не можеха да преминат към неговите последователи – той бе принуден да сгъсти редиците на привържениците си, понеже те бяха станали толкова много, че едва успяваше да се погрижи за всички.
По-рано диктаторът обичаше такива дни на голяма тържественост, те му даваха опора и утвърждение. Сега изпитваше само леко нетърпение – те бяха станали просто политически средства и вече не услаждаха душата му. Най-приятни му бяха минутите в ранния следобед, когато разполагаше със себе си. Половината от това време използваше за гимнастически упражнения с треньора си, а после, след масажа, лежеше сам в малката хладна стая, в която имаше само едно канапе, писалище и кресло и където никой нямаше право да влиза, с изключение на един-единствен секретар.
Диктаторът лежеше на канапето морен, приятно отпуснат, забравил за миг своята стоманена маска. До него глухо достигаха командите на офицерите, които строяваха своите подразделения на големия площад, за да положат пред него клетва за вярност. След двайсет и две минути той ще застане на балкона и ще произнесе реч, още не знаеше какво точно ще каже, но знаеше, че то ще бъде правилно и че целият свят, затаил дъх, ще слуша думите му о високоговорителите.
Той се изправи. По хавлия отиде до писалището. Тук в чекмеджето бяха заключени разни сувенири – несериозни дреболии, запазени само за него. Няколко писма, сплескано от куршум униформено копче, стара фотография. Той обичаше тези реликви, драго му бе да се рови в тях, чувстваше се по-силен, когато физически усещаше връзката си с миналото.
Извади ключ, отвори чекмеджето на писалището, там намери друг ключ, отвори с него второ чекмедже и от последната му преградка измъкна запечатан плик, сложен там едва преди четиринайсет дни. Той много добре знаеше какво има вътре и навярно бе отишъл до писалището само заради този плик.

Няколко минути държа в ръка плика с формулите на покойния професор Б. След това взе ножа за отваряне на писма. Интересно бе да знае какво пише на листа. За ползата и за мъдростта съществуваха какви ли не теории. Покойният професор Б. знаеше нещичко по този въпрос. Но само го бе намекнал. Навярно покойният професор Б. можеше да бъде заставен да се изкаже малко по-изчерпателно. Диктаторът не бе глупак и професорът съвсем не го смяташе за бездарен. Историческата необходимост го бе натоварила с бремето на властта, а властта оглупява човека. Но ако не бе диктатор, може би щеше да стане велика личност.
Отдолу долиташе шумът на тълпата. Налага се да нареди да го облекат, след четиринайсет минути трябва да произнесе своята реч. Сигурно няма да е от полза за
речта му, ако узнае какво е написано на листа. Диктаторът остави ножа за отваряне на писма, без да го употреби. Накъса плика и неговото съдържание на малки парченца.
После прекоси голямата зала за приеми и излезе на балкона. Произнесе своята реч."
Из книгата