В продължение на десетилетия Ричард Докинс е сред най-смелите световни гласове в защита на разума и критичното мислене. "Наука в душата" събира четиридесет и два знакови текста, които представят прямо неговите възгледи, разкриват дълбоката му ерудиция и неподражаемо чувство за хумор.

"Науката е както чудесна, така и необходима. Чудесна за душата - със своето съзерцание, да речем, на дълбините на Космоса или на времето от ръба на Гранд Каньон. Но също необходима за обществото, за нашето благосъстояние, за краткосрочното и дългосрочното ни бъдеще.

"Научих, че за голяма част от света нуждата от съблюдаване на здрав разум съвсем не е очевидна. Всъщност здравият разум често се нуждае от неуморна бдителност в своя защита."

"Когато популяризирам науката, аз застъпвам така наричаната от мен "мисловна школа на Карл Сейгън": визионерската, поетична страна на науката, онази, която разпалва въображението за разлика от "тефлоновата" школа. Под последното разбирам тенденцията да се оправдават разходите на космическите изследвания например, като се посочват странични ползи от рода на тиганите с незалепващо покритие. Аз сравнявам тази тенденция с представянето на музиката като добро упражнение за дясната ръка на цигуларя. Тя е евтина и принизяваща. Сатиричното ми сравнение може и да е малко пресилено, но аз все още го използвам, за да изразя предпочитанието си към романтичната страна на науката. Бих предпочел космическите изследвания да са оправдани от онзи порив към неизвестното, присъстващ у автори като Артър Кларк и Джон Уиндъм - съвременната версия на порива, тласкал Магелан, Колумб и Васко да Гама в техните плавания. Но да, "тефлоновата школа" несправедливо принизява сериозната, практическата страна на науката в нашето общество, към която ще се обърна сега и за която се говори в много от есетата в тази книга. Науката наистина е важна за живота - и под "наука" аз разбирам не просто научните факти, а научния начин на мислене."

"Увод на автора

Пиша настоящото два дни след посещение на Гранд Каньон в Аризона с неговите спиращи дъха гледки. Казвам "спиращи дъха", а не "изпълващи с благоговение", макар че за много местни индианци той е свято място. С него са свързани митовете за Сътворението на редица племена, като се започне от хавасупаите и се стигне до зуните; той е и смълчано убежище за мъртъвците на хопите. Ако трябваше да си избирам религия, ето каква религия бих предпочел. Тя поне придава мащаб на вярата, надхвърляйки дребнавостта на трите авраамически религии – тези вечно препиращи се култове, които по някаква историческа случайност все още тормозят света.

В мрака на нощта тръгнах покрай южния ръб на каньона, легнах върху един нисък перваз и се загледах в Млечния път. Гледах назад във времето, ставах свидетел на гледка отпреди стотици хиляди години – защото тогава светлината е потеглила на дългия си път, за да премине през моите зеници и да озари ретините ми. Призори на другата сутрин се върнах на същото място, получих лек световъртеж при мисълта къде съм бродил в тъмното, и погледнах към дъното на каньона. Отново се взирах в миналото, сега вече два милиарда години назад, когато тук, под блещукащите звезди, са виреели само незрящи микроби. Ако духовете на племето хопи наистина витаеха наоколо, то те имаха за компания прикованите в скалите призраци на трилобити и криоиди, брахиоподи и белемнити, амонити и дори динозаври.

Имало ли е момент в тази дълбока миля и половина еволюционна прогресия от геологични пластове, когато нещо, което може да се нарече "душа", е възникнало, подобно на внезапно запалена електрическа крушка? Или "душата" се е прокраднала в света постепенно и на пръсти – мъждива хилядна частица от душа в гърчещия се червей, една десета част от душа в ръкоперката, половин душа в низшите примати и накрая цяла човешка душа, дори душа с измеренията на Бетовен или Мандела? А може би е глупаво изобщо да се говори за души?

Не и ако имаме предвид могъщото чувство за субективна, лична идентичност. Всеки от нас го притежава, дори и ако – както много съвременни мислители настояват – то е просто илюзия. Илюзия, биха казали дарвинистите, която е конструирана, защото последователното усещане за предназначение и цел ни помага да оцелеем.
Визуалните илюзии като куба на Некер или невъзможния триъгълник на Пенроуз или "кухата маска" ни демонстрират, че "реалността", която виждаме, се състои от ограничени модели, конструирани в мозъка. Двуизмерното съчетание от линии на куба на Некер е съвместимо с две алтернативни фигури на триизмерен куб, като мозъкът възприема последователно ту едната, ту другата – честотата на смяната може дори да бъде измерена. Линиите на триъгълника на Пенроуз върху хартия пък не са съвместими с никоя реална фигура. Подобни илюзии предизвикват способността на мозъка да създава конструкции, изкарвайки я по този начин на бял свят. По същия начин мозъкът гради в своя софтуер и полезната представа за идентичност, за Аза, явно съществуващ само в собствената ни глава – един "агент", вземащ решения посредством свободна воля, единна личност, преследваща цели и изпитваща емоции. Това се случва стъпка по стъпка в ранното ни детство може би чрез свързване на вече съществуващи отделни фрагменти. Някои психични разстройства се тълкуват като "раздвоение на личността" – иначе казано, неспособност на тези фрагменти да се свържат. Няма да е неоснователно да се предположи, че прогресивният растеж на съзнанието при детето отразява едно сходно развитие в по-дългия времеви график на еволюцията. Дали една риба, да речем, няма зачатъчно усещане за личност на ниво, подобно на това при човешкото бебе?

Можем да спекулираме относно еволюцията на душата, но само ако използваме думата в смисъл на конструиран вътрешен модел на Аза. Нещата стават много различни, ако под "душа" разбираме същност, оцеляваща след телесната ни смърт. Нашата идентичност възниква вследствие на материалната активност на мозъка и следователно щом мозъкът умре, трябва да се разпадне, превръщайки се отново в нищо, както е било преди нашето раждане. Но има и поетични употреби на "душа" и други сродни думи, които не се срамувам да прегърна. В едно есе, публикувано в по-ранната ми антология, озаглавена "Капелан на дявола", аз ги използвам във възхвала на един велик учител, Ф. У. Сандерсън, директор на моето училище още преди аз да се родя. Въпреки неизбежния риск от погрешно тълкуване писах за "душата" на мъртвия Сандерсън:

Душата му продължаваше да живее в град Аундъл. Неговият наследник на поста Кенет Фишър председателстваше учителския съвет, когато на вратата плахо се почука. Влезе малко момче и каза: "Извинете, сър, надолу по реката има ято черни рибарки". "Съветът може да почака", обърна се решително Фишър към присъстващите. След това стана от мястото си, грабна бинокъла и отпраши с велосипеда си, придружен от невръстния орнитолог. Човек неизбежно си представяше как подир тях широко се усмихва с добродушното си, червендалесто лице духът на стария Сандерсън. По-нататък споменавам за "сянката" на Сандерсън, като описвам една сцена от собственото си образование, когато обаятелният ни преподавател по естествени науки Йоан Томас (постъпил в училището от възхищение към Сандерсън, макар да беше твърде млад, за да го е срещал лично) драматично ни показа колко е важно да признаваме невежеството си. Зададе ни въпрос, с който дълго и безуспешно се мъчихме да се справим, докато накрая, възбудени от любопитство, не започнахме да скандираме за отговора. Господин Томас театрално изчака да се възцари тишина, след което изрече ясно и разчленено, правейки паузи между думите за повече ефект: "Не го знам! Не... го... знам!".

Бащинската сянка на Сандерсън отново се изкиска в ъгъла и надали някой от нас е забравил този урок. Важни са не самите факти, а начинът, по който ги откриваме и мислим за тях. Това е образованието в истинския смисъл, много по-различно от днешната култура, луднала по изпити и оценки. Дали имаше риск читателите ми да разберат погрешно "продължаващата да живее душа" на Сандерсън, "усмихващия се с добродушното си, червендалесто лице" дух, или пък "кискащата се в ъгъла" сянка? Едва ли, макар Бог да вижда (ето пак), че желание за погрешно разбиране има колкото щеш. Трябва да се съобразя с този риск, породен от същото това желание, и в заглавието на настоящата книга: "Наука в душата". Какво означава това?
Позволете, преди да отговоря, да направя едно малко отклонение. Мисля, че е крайно време Нобеловата награда за литература да бъде присъдена на някой учен. За съжаление, най-скорошният прецедент не е много удачен. Анри Бергсон е повече мистик, отколкото учен, чийто élan vital1 е осмян от Джулиън Хъксли със сатиричния образ на влак, теглен от élan locomotif.2 Но действително защо истински учен да не вземе Нобелова награда? Кой би отрекъл, че книгите на Карл Сейгън например, който за жалост вече не е между нас, имат нужните достойнства наред с творчеството на велики романисти, историци и поети? Ами Лорън Айсли? Луис Томас? Питър Медауар? Стивън Джей Гулд? Джейкъб Броновски? Дарси Томпсън? Каквито и да са заслугите на един или друг автор, не е ли науката сама по себе си способна да вдъхнови перото на най-добрите от тях за създаване на велика литература? Тъкмо тези нейни качества, също както при романите или поезията, печелещи Нобелови награди, са добър подход към значението на думата "душа".

"Духовен" е друг термин, който може да се използва за описание на научната литература в стила на Сейгън. Широко известно е, че физиците по-често от биолозите се самоопределят като религиозни. Има дори статистически данни за това от редовете както на Британското кралско научно дружество, така и на Националната академия на науките на САЩ. Но опитът показва, че ако задълбаем малко повече, ще открием, че дори 10-те процента от тези елитни учени, които изказват принадлежност към дадена религия, в повечето случаи нямат вярвания в свръхестественото, в Бог или създател, нито очакване за задгробен живот. Онова, което имат – и което ще си признаят, ако ги притиснете – е "духовно" усещане. Те може да използват изтърканата фраза "благоговение и почуда" и кой би ги винил? Да цитират, както ще сторят на тези страници, индийския астрофизик Субраманиан Чандрасекар, който "потръпва пред красотата", или американския физик Джон Арчибалд Уилър:
Зад всичко това положително има идея, толкова проста и прекрасна, че когато я схванем – след десет, сто или хиляда години – ще си кажем един на друг: "Естествено, не би и могло да бъде иначе. Как сме били толкова слепи?". Айнщайн също заявява такава духовност, макар и да не вярва в никакъв Бог: Разбира се, че това, което сте прочели за религиозните ми убеждения, е лъжа – лъжа, която е систематично повтаряна. Аз не вярвам в персонален Бог. Никога не съм го отричал, а съм го заявявал ясно. Ако има нещо в мен, което може да се нарече религиозно, това е безграничното възхищение от структурата на света такава, каквато я разкрива науката ни."
Из книгата