Труман Капоти (1924 - 1984) е роден в Ню Орлиънс в семейството на чиновник и 16-годишна кралица на красотата. Баща му обаче не се задържа дълго на една работа и постоянно търси нови възможности за изява. Младият Труман израства при роднини в Алабама и неговото приемно семейство му служи като модел за много от образите, които описва по-късно. Майката на Труман се омъжва повторно за заможен бизнесмен и Капоти се мести в Ню Йорк, като приема името на втория си баща. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на "Да убиеш присмехулник", която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман.
Капоти създава първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на О'Хенри. От този момент нататък Капоти познава единствено успеха и се превръща в едно от най-големите имена на американската литература. Автор е на романите "Други гласове, други стаи", "Закуска в Тифани", "Арфата на тревите", на много разкази, киносценарии, а също така на "Хладнокръвно" - документална история на едно от големите американски убийства, първообраз на жанра "истински престъпления". Неговата визитна картичка са изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от собствения му живот.

В средата на 50-те години на миналия век Капоти придружава в качеството си на журналист постановка на "Порги и Бес" в Съветския съюз. В резултат на това свое посещение той публикува "Музите се чуват" в две части в сп. "Ню Йоркър". Заглавието е взето от изказване на служител в съветското Министерство на културата, който казва: "Когато говорят оръдията, музите мълчат. Когато оръдията млъкнат, музите се чуват". По-късно Капоти обединява двете части, като нарича произведението си "Отчет". Този "отчет" е поредното доказателство за таланта на писателя явление, от когото се е очаквало да предаде в розова светлина гастролите на трупата, но верен на себе си, Труман не е в състояние да затвори очите си пред съветската действителност.
За самия Капоти тази книга е важно събитие в писателската му биография, за което той казва:

"Докато я пишех, осъзнах, че най-после съм намерил отговора на нещо, което винаги е било най-голямата ми творческа главоблъсканица..."

"В събота на 17 декември 1955 година - един влажен и мъглив ден в Западен Берлин - трупата на американската постановка "Порги и Бес" и други, свързани с нея - общо деветдесет и четири човека - бяха помолени да се съберат в залата за репетиции на оперативка, ръководена от господин Уолтър Н. Уелмзли-джуниър и господин Рой Л. Лаури - съответно консул и втори консул на американското посолство в Москва. Господин Уелмзли и господин Лаури бяха долетели от Москва с изричната цел да дадат напътствия и да отговорят на въпроси, зададени им от членовете на трупата във връзка с предстоящите им представления в Ленинград и Москва.
Това пътуване до Русия - първото по рода си, предприето от американска трупа - трябваше да бъде кулминацията на четиригодишното световно турне на "Порги и Бес". То бе станало възможно след много месеци сложни и в някои области все още неизяснени преговори между СССР и продуцентите на Гершуиновата опера Робърт Брийн и Блевис Дейвис, които работеха под името "Евримен опера Инкорпорейтид". Въпреки, че руснаците все още не бяха доставили визите, огромната трупа, състояща се от петдесет и осем актьори, седем общи работници, двама диригенти, няколко съпруги и административни служители, шест деца и техния учител, трима журналисти, две кучета и един психиатър, беше готова да отпътува в рамките на следващите четиресет и осем часа с влак през Източен Берлин, Варшава и Москва до Ленинград - разстояние от около хиляда и седемстотин километра, което, изглежда, изискваше три дни и три нощи.

На път за дипломатическата оперативка споделих едно такси с госпожа Айра Гершуин и с един квадратен мускулест мъж на име Джери Лоуз - бивш боксьор, а понастоящем певец. Госпожа Гершуин, разбира се, беше съпругата на либретиста, който освен брат на композитора бе също така и съавтор на "Порги и Бес". През последните четири години тя периодично беше оставяла съпруга си у дома в Бевърли Хилс, за да се присъедини към трупата в пътешествията ѝ: "Айра е толкова назадничав! Мрази да се премести дори от една стая в друга. Виж, аз съм циганка, скъпи. Обичам колелата". Известна сред приятелите си като Лий – съкратено от Лиънор, - тя беше малка и крехка жена, посветена на диамантите, които носеше (немалко наброй) и на закуска, и на вечеря. Имаше прошарени от слънцето кичури коса и сърцевидно лице. Летящите фрагменти от разговора ѝ, изречени с момичешки глас, който препускаше в тайнствен шепот, бяха скачени с изрази на любвеобилност.
- О, любов – възкликна тя, докато летяхме през тъмния ситен дъжд по Курфюрстендам, - чу ли за коледната елха? Руснаците са ни приготвили една в Ленинград. Мисля, че това е много мило от тяхна страна. Особено като се има предвид, че не вярват в Коледа. Те не вярват, нали, скъпи? Както и да е, тяхната Коледа идва много по-късно. Защото имат различен календар. Скъпи, мислиш ли, че това е вярно?
- Това, дали вярват в Коледа ли? - запита Джери Лоуз.
- Не, любов – въздъхна нетърпеливо госпожа Гершуин. - Става дума за микрофоните. И за снимките.
От няколко дни в трупата се ширеха предположения по въпроса за личната неприкосновеност в Русия. Бяха базирани на слуха, че писмата ни ще бъдат цензурирани, в хотелските ни стаи ще има микрофони, а стените ще бъкат от скрити камери.
След миг размисъл Лоуз заключи:
- Вярвам, че е така.
- О, скъпи, смяташ ли? Не може да бъде вярно - запротестира госпожа Гершуин. - В края на краищата къде ще клюкарстваме? Освен да стоим в тоалетните и непрекъснато да пускаме водата. А що се отнася до камерите...
- И за това вярвам - отсече Лоуз.
Госпожа Гершуин замислено потъна в тишина, докато стигнахме улицата, където се намираше репетиционната зала. После малко тъжно рече:
- Все пак мисля, че е много мило от тяхна страна за коледната елха.

Бяхме закъснели с пет минути и имахме трудности с намирането на места между сгъваемите столове, подредени в единия край на огледалната репетиционна зала. Беше претъпкано, а и залата бе добре отоплена; въпреки това много от присъстващите като че ли предчувстваха вече студените ветрове на степите, седяха сгушени в партакешите си - шалове и вълнени палта, - с които се бяха сдобили специално за пътуването си до Русия. При покупките на тези екипи, повечето от които имаха определено ескимоски вид, преобладаваше един състезателен дух.
Събранието бе призовано към ред от господин Робърт Брийн, който освен съпродуцент на "Порги и Бес" бе също и неин режисьор. Той запозна аудиторията с представителите от посолството ни в Москва господин Уелмзли и господин Лаури, които бяха седнали зад една маса с лица към нас. Господин Уелмзли - набит мъж на средна възраст, с прическа стил "Менкен" и сух провлечен говор - започна да ни обяснява "уникалната възможност", която ни предлагаше това турне, и предварително поздрави трупата за "големия ѝ успех", който без съмнение ще пожъне постановката зад желязната завеса.
- Тъй като в Съветския съюз не се случва нищо, което не е планирано, и тъй като е планирано да имате успех там, аз съм напълно спокоен в изказването на моите поздравления сега.
Господин Лаури, младичък мъж с тесногръда фасада на учител, като че ли усети неправилност в предварителния комплимент на колегата си и се впусна да подскаже, че макар думите на г-н Уелмзли да са верни, верен е също така и фактът, че там ни очакват с истинско вълнение.
- Те познават музиката на Гершуин. Нещо повече, мой познат руснак ми каза, че миналата вечер на едно парти трима негови приятели са изпели "Бес, ти си моя жена сега" от край до край.
Съставът се засмя одобрително и господин Уелмзли продължи:
- Да, има и някои симпатични руснаци. Много мили хора. Но те имат лошо правителство - изрече той със забавен и силно подчертан тон. - Винаги трябва да имате едно наум, че тяхната система на управление в основата си е враждебна на нашата. Това е система с правила и наредби, с каквито вие никога преди не сте се сблъсквали. Що се отнася до моя опит, а той е много голям, със сигурност никога не съм срещал нещо подобно.
Джон Маккъри от състава вдигна ръка, за да зададе въпрос. Маккъри играеше ролята на злодея Кроун. Самият той имаше доста респектиращ вид - висок и тежък, както изискваше ролята му.
- Да предположим, че някои от тези хора ни поканят в домовете си... Виждате ли, на повечето места по света, където сме ходили, хората го правят. Може ли да отидем? - искаше да знае той.
Двамата дипломати си размениха развеселени погледи.
- Както можете да си представите - каза господин Уелмзли, - ние от посолството никога не сме били притеснявани от този проблем. Нас никога никъде не ни канят. Освен официално. Не мога да кажа, че вас няма да ви поканят. Но ако го направят, разбира се, възползвайте се от възможността. Доколкото съм запознат - продължи той, - нашите домакини са планирали обширна програма от забавления. За всяка минута по нещо. Достатъчно, за да ви изтощи.

Някои от младежите изцъкаха пред тази перспектива, но един от тях се оплака:
- Аз не пия абсолютно нищо. Така че как да се измъквам деликатно, когато те вдигат всички тези тостове, за които съм чувал?
Господин Уелмзли сви рамене.
- Не е задължително да пиеш, щом не искаш.
- Да бе, човече - бе посъветван от приятел загриженият, - никой не трябва да пие каквото не иска. А това, което не ти харесва, можеш да предаваш на мен.
Сега въпросите заприиждаха бързо. Родителите например бяха загрижени за децата си. Ще има ли пастьоризирано мляко? Да. И все пак господин Лаури мислеше, че е препоръчително да си вземат запас от "Старлак", с което той хранеше собствените си деца. А водата беше ли годна за пиене? Абсолютно безопасна. Господин Уелмзли често я пиел направо от чешмата. Как да се обръщат към съветски гражданин?
- Е, каза господин Уелмзли, - аз не бих ги наричал "другарю". Господин и госпожа ще свършат работа.
А пазарът скъп ли е?
Безобразно, но това едва ли има голямо значение, тъй като, все едно, няма нищо за купуване. Колко студено става? О, от време на време стигало и до трийсет и два градуса под нулата. В такъв случай хотелската им стая ще бъде ли топла? О, да, разбира се. Даже, биха казали, претоплена.
След като тези основни неща бяха прехвърлени, един глас се издигна отзад:
- Толкова много легенди се носят тук. Чухме, че през цялото време ще бъдем следени. - Следени? - усмихна се господин Уелмзли. - Може би, но не в смисъла, който вие влагате. Ако ви зачислят някой, който да ви придружава, то ще е повече заради вашата безопасност. Виждате ли, трябва да очаквате, че ще привлечете огромно внимание и тълпи, където и да отидете. Няма да е като да се разхождате по някоя берлинска улица. По тази причина може и да ви следват, да...
- В края на краищата – намеси се и господин Лаури - те така силно желаят вашето гостуване, че със сигурност ще бъдете приети много щедро. Без дребнавостите и суетнята, които един заблуден чуждестранен посетител може да изпита.
Гласът отзад настоятелно продължи като че ли с нотка на съжаление:
- Ние чухме, че ще ни следят и ще ни отварят пощата.
- А – възкликна господин Уелмзли, - това е съвсем друг въпрос. Нещо, което трябва да приемете като даденост. Аз винаги допускам, че пощата ми е била отваряна. Аудиторията се размърда по столовете си, извръщайки очи един към друг с поглед "нали ти казах". Секретарката на Робърт Брийн - Нанси Райън - се изправи. Госпожица Райън (Радклиф, випуск 1952-ра) бе с трупата от два месеца. Беше приела работата заради интереса си към театъра. Нюйоркчанка, руса, много синеока, висока - всъщност около 1.80, тя поразително приличаше на майка си - една често фотографирана и много известна красавица - госпожа Уилям Райланд Стюарт. Сега Нанси искаше да направи едно предложение.
- Господин Уелмзли, ако е вярно, че писмата ни ще бъдат цензурирани, няма ли да е по-добре, ако водим цялата си кореспонденция върху открити пощенски картички? Имам предвид, че няма да им се налага да отварят пликовете, за да ги прочетат, и така няма да ги забавят.
Изглежда, че господин Уелмзли не смяташе плана на госпожица Райън за много добър - и като средство за спестяване на време, и като средство за спестяване на неприятности. Междувременно госпожа Гершуин подканваше Джери Лоуз към конкретни действия.
- Хайде, скъпи! Питай го за микрофоните.
Лоуз привлече вниманието на дипломата.
- Много от нас се безпокоят от вероятността за подслушвателни уредби в стаите ни.
Господин Уелмзли поклати глава.
- Аз бих казал, че е повече от вероятност. Отново ви повтарям, това са неща, които трябва да приемете за даденост. Разбира се, никой нищо не знае със сигурност. Последва кратка мълчалива пауза, по време на която госпожа Гершуин подръпваше диамантената си брошка и като че ли очакваше Джери Лоуз да повдигне въпроса за скритите камери, но той нямаше шанс, защото Маккъри завладя сцената отново. Наведе напред широките си плещи и заяви, че е време да престанат да обикалят около целта и да "хванат бика за рогата".
- Големият проблем е какво да отговаряме, когато ни задават политически въпроси? Говоря за положението с негрите.
Дълбокият му глас накара въпросът да се понесе над стаята като вълна, събрала по пътя си вниманието на цялата аудитория.
Господин Уелмзли се поколеба, като че ли несигурен дали да мине отгоре, или да преплува отдолу; във всички случаи не изглеждаше готов да посрещне въпроса фронтално.
- Не е задължително да отговаряте на политически въпроси, както и те не биха ви отговорили, ако вие повдигнете въпрос от такова естество. - Прочисти гърлото си и добави:
- Всичко това е опасна територия. Като ходене по яйца."
Из книгата