"Ако Стивън Хокинг и Стивън Кинг напишат заедно роман, ще се получи "Потрепващите". Блестящ, обезпокоителен и красиво разказан."
Хю Хауи

Квантов физик шокира света със смайващ експеримент, който разпалва конфликт между науката и теологията, свободната воля и съдбата, и предизвиква сили, за чието съществуване никой досега не е подозирал.

Ерик Аргус е провалил се учен. Предишните му изключителни постижения сега помрачават както репутацията му, така и здравия му разум. Но стар приятел му дава още един шанс.

Ерик има три месеца, за да проведе ново проучване и решава да повтори парадоксалния експеримент с двойния процеп, за да види с очите си мистериозната двойствена природа на светлината и материята. Едно просто, но безпрецедентно заключение от експеримента се превръща в смайващо прозрение за човешкото съзнание и структурата на Вселената.

Откритието е приветствано и заклеймявано в еднаква степен, но никой не може да предскаже докъде ще доведе истината. И докато Ерик се опитва да разбере произтичащите от експеримента последствия, той трябва да се измъкне от загадъчните си преследвачи, които смятат, че вече знае твърде много.

"През втората седмица разопаковахме микроскопите. Сатвик използваше железен лост, а аз – тесла. Сандъците бяха тежки, дървени, херметически запечатани – доставени от някаква вече нефункционираща изследователска лаборатория в Пенсилвания. Слънцето припичаше силно на товарната рампа на лабораторията и денят беше почти толкова горещ, колкото бе студено преди седмица. От челото ми се стичаше пот. Замахнах и теслата захапа светлото дърво. Замахнах отново. Удовлетворяваща работа. Сатвик се усмихна, равни бели зъби на честно тъмно лице.
– Главата ти протече.
– Топи се – отвърнах.
– В Индия в такова време обличаме пуловери.

Сатвик пъхна лоста в процепа, който направих, и натисна. Познавах го от три дни и вече му бях приятел. Заедно упражнявахме насилие над сандъците, докато не поддадат. Отрасълът се консолидираше и пенсилванската лаборатория беше просто поредната жертва. Тяхното оборудване излизаше евтино, купено на едро и докарано на палети. Тук, в "Хенсън", това бе като празник за учените. Отваряхме нашите подаръци. Гледахме влюбено новите си играчки. Чудехме се смътно как така сме заслужили всичко това.
За някои като Сатвик отговорът беше сложен и се коренеше в постиженията. "Хенсън" все пак бе нещо повече от поредния масачузетски мозъчен резервоар, а Сатвик беше победил десетина други учени, за да работи тук. Беше правил презентации и писал проекти, харесани от важни хора. Беше впечатлил някого.

За мен беше по-просто.
За мен това бе втори шанс, даден ми от приятел. Последен шанс.
Отворихме и последния дървен сандък и Сатвик надникна вътре. Вадеше слой след слой стиропор и натрупа цяла купчина на пода. Сандъкът беше голям, но вътре открихме само малък асортимент от мерителни колби на "Налджийн", може би към килограм и половина общо. Явно това беше нечия представа за шега – някой във вече нефункциониращата лаборатория се опитваше да покаже мнението си за тяхната вече нефункционираща работа.
– Жабата е в кладенеца – рече Сатвик, едно от многото му мъгляви изявления.
– Определено – отвърнах.
Имах причина да дойда пак на Изток. Имах причина и да не дойда. И двете имаха всичко общо и нищо общо с пистолета.
Табелата е първото, което човек вижда, когато стигне до комплекса: "Изследователски институт "Хенсън", с дебели сини букви, изискано отдръпната от пътя и обградена от грижливо подредени храсти. На трийсетина метра зад нея са портите, декоративни и черни, отворени в работно време. От този вход изобщо не се вижда сградата, което в покрайнините на Бостън говори не само за пари, а за пари. Всичко тук е скъпо, най-вече празното пространство.

Лабораторният комплекс е заврян до скалист хълм на около час от града, нагоре по крайбрежието. Той е частно, уединено място, затулено от дървета. Главната офис сграда е красива – два етажа отразяващ светлината алуминий, разпрострели се на площ горе-долу колкото футболно игрище. Което не е от алуминий, е от матова черна стомана. Прилича на произведение на изкуството или поне така би изглеждало едно произведение на изкуството, превърнато в архитектурна структура, създадена да подслони най-блестящите научни умове. Малка, покрита с павета, алея се извива към главния вход, но предният паркинг е лишен от декоративност – прост асфалтиран терен за посетители и непосветени. Алеята продължава около сградата, зад която се намира истинският паркинг, паркингът за изследователите. В другия му край се издигат няколко по-малки пристройки. Това са външните лаборатории, Северна и Южна сграда. Технически съоръжения и лаборатории. Зад тях като голям сив боен кораб се възвисява сграда W, старият склад.

В онази първа сутрин аз паркирах наетата кола пред главната офис сграда и влязох вътре.
– Какво обичате?
– Очакват ме – казах на рецепционистката.
– Името ви?
– Ерик Аргус.
Тя се усмихна.
– Моля, седнете.

Потънах в едно кожено кресло. Тук имаше точно три кресла и хубава, объркана картина в червено и синьо. Тя можеше да е и някаква техническа схема, защото се състоеше от линии и ъгли, предполагащи някакъв скрит замисъл. Точно нещо, което един инженер би избрал за украса на фоайе, ако го наемете за тази работа. След две минути иззад ъгъла се появи познато лице и аз се изправих.
– Господи, мина толкова време! – Джереми ми стисна ръката и ме придърпа за бърза прегръдка. – Как си, по дяволите?
– Бил съм и по-зле – отвърнах.
Това бе самата истина.
Джереми не се беше променил особено през изминалите години. Слаб, почти кльощав. Рошавата му руса коса сега беше обуздана от бизнес подстрижка, но той все още се държеше непринудено. И усмивката му беше същата.
– А ти? – попитах аз.
– Тук съм доста зает. Имаме повече от сто и петдесет изследователи и се разрастваме.
Отведе ме в кабинета си. Настанихме се. И тогава дойде предложението, сякаш беше просто бизнес – сякаш бяхме просто двама мъже в костюми. Но аз виждах в очите на стария си приятел съжалението, с което ме гледаше.
Той плъзна сгънат лист хартия по широкото бюро. Аз го отворих. Насилих се да схвана цифрата.
– Твърде щедро е – казах и плъзнах листа обратно към него.
– Евтино е даже за учен като теб.
– Не. Не е.
– Работата ти в QSR оправдава тази цена, дори повече. В състояние сме да ти осигурим пълна интеграция, паралелни ядра, каквото пожелаеш. – Той отвори чекмеджето на бюрото си, извади сива папка и прибра вътре листа. – Можеш да продължиш оттам, докъдето си стигнал.
– Мисля, че е станало недоразумение.
– Само ни кажи от какво се нуждаеш. Като се имат предвид патентите ти и досегашната ти работа…
Прекъснах го:
– Не мога да го правя вече.
– Не можеш?
– Не искам.
Това го сепна и той се облегна в коженото кресло.
– Чух такъв слух – рече накрая. Гледаше ме преценяващо иззад бюрото. – Надявах се да не е истина.
Поклатих глава.
– Защо?
– Просто приключих с това.
– Тогава си прав – каза той. – Наистина не разбирам.
– Ако смяташ, че съм дошъл тук с измамни… – понечих да стана.
– Не, не – вдигна ръка той. – Предложението още е в сила. Офертата е твърда. Седни.
Седнах пак в креслото.
– Можем да те наемем за четири месеца – каза той. – Наемаме изследователя, не проучването. Служителите на изпитателен срок получават шанс четири месеца, за да се докажат. Такава е системата ни.
– Какво ще правя?
– Гордеем се с независимостта си; така че сам можеш да избереш по какво ще работиш, стига да има научна стойност.
– Каквото пожелая?
– Да.
– Кой определя стойността?
– В крайна сметка научната общност, чрез публикациите, ако работата ти стигне дотам, разбира се. Но преди това трябва да преминеш през оценка от нашата комисия. Наемането на изпитателен срок е от компетенцията на мениджъра по човешки ресурси, но след четири месеца вече няма да е моя работа. И аз имам шефове; така че тогава ще трябва да имаш какво да покажеш. Нещо готово за публикуване или почти готово. Разбираш ли?

Кимнах. Четири месеца.
– Това може да е ново начало за теб – каза той и аз разбрах, че вече е говорил с Мари.
Зачудих се кога ли му се е обадила.
"Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред."
– Ти свърши страхотна работа в QSR – продължи той. – Следих публикациите ти... Господи, всички ги следихме. Но като се имат предвид обстоятелствата, при които напусна…
Пак кимнах. Неизбежният момент.
Той замълча, погледна ме и рече:
– Аз ще ти се доверя, но ти трябва да ми обещаеш.
Не се доближи повече до темата. До темата, която хората внимателно избягваха.
Извърнах очи. Кабинетът му подхождаше. Не твърде голям, но светъл и удобен. Прозорецът над рамото му гледаше към предния паркинг, където видях моята наета кола. Една от стените беше украсена с инженерна диплома от "Нотр Дам". Само бюрото беше претенциозно – чудовищна конструкция от тиково дърво, на която можеш да приземиш самолет, – но знаех, че го е наследил. Старото бюро на баща му. Бях го виждал веднъж, когато бяхме още в колежа, почти преди десетилетие. Преди цял живот. Когато още си мислехме, че изобщо не приличаме на бащите си.

– Ще ми обещаеш ли? – попита той.
Знаех за какво говори. Срещнах погледа му.
Тишина.
Той мълча дълго, гледаше ме, чакаше да кажа нещо. Претегляше приятелството ни срещу риска, до който всичко това можеше да доведе.
– Добре – рече накрая и затвори папката. – Добре дошъл в изследователски център "Хенсън". Започваш утре."
Из книгата