"Одрин, конакът на Чандарлъ
Началото на лятото, 1444 г.
В мрака отпърво се дочу конски тропот. Постовите се ослушаха. Излезлият от наблюдателната кула капитан се втренчи в тъмнината, макар да знаеше, че нищо не може да види. И сякаш не стигаше непрогледният мрак, та погълналата гората мъгла се спускаше като пелена до пътя. Наистина пролетта настъпваше, но нощите още бяха леденостудени.
– Или идва от ада, или е тръгнал натам - прошепна на еничаря до себе си. Дъхът му излезе като мъгла.
– Глава носи по това време на нощта, очевидно. Иначе защо да трополи толкова?
Капитанът засука буйните си, гледани като зеницата на окото, напомадени мустаци.
– Хееей!
Викът му приличаше повече на ругатня, отколкото на призив.
– Кой си, откъде идеш?
Освен тропот на копита, друг отговор не последва.
– Стрелци!
Четирима стражи измъкнаха светкавично стрелите от колчана и ги закрепиха на лъковете. Запънаха лъковете. Капитанът сложи едрите си длани от двете страни на устата.
– Хееей! - отговорът отново беше тропот на копита. Вдигна дясна ръка и с крайчеца на окото погледна стрелците. – Чакайте заповед!
Сред завесата от мъгла към приближаващия конски тропот се прибави познатият звук от търкането на коня в сбруята. Едва ли имаше няколкостотин метра разстояние.
Щеше да даде последен шанс на ездача.
– Хееей! Паролата или си мъртъв!
На стрелците се стори, че тресна гръм.
– Дайте път, бре! Сторете път на сина на Кара Мюрсел Савджъ бей!.
– Савджъ бей ли? - прошепна еничарят.
– Командирът на щурмуваците, който превърна крайбрежието на Дунав в затвор за гяурите. Савджъ бей ли?
Конят разкъса пелената от мъгла и се показа от тъмнината. Пръскайки пяна, на един дъх премина разстоянието от края на залесения път до наблюдателната кула. И преди да му кажат "Стой, спри", опря в стената. От удрящите в камъка копита захвърчаха искри и постовите се втурнаха напред да хванат юздите и да го спрат. Непознатият конник мигновено прехвърли десен крак през гърба му и се озова в двора. Щом се изправи, в ръката му се появи меч, който проблясваше на светлината от факлите.
– Ще обяснявам на братя, а! Веднага ме отведете при Великия везир!
След пет минути синът на Савджъ бей беше пред везира. Не му беше нито до церемониалности, нито до уважение. Щом се изправи насреща му, веднага попита:
– Това ти ли си?
– Кого търсиш бе, човек?
– Великия везир.
– Добре де. Намери го.
– Ти ли си Кара Халил от Чандар?
Везирът поглади раздразнено прошарената си брада.
– Казвай каквото имаш да кажеш.
– Гяурите преминаха Дунава!
Видял, че нито мускул не трепва по лицето на везира, вестоносецът се слиса.
– Време е за извънредни мерки, паша.
От тона и поведението на вестоносеца везирът разбра, че не говори празни приказки, и ядно насочи показалец към него:
– Кой го казва?
Събеседникът му не обърна внимание на заплахата и отговори прямо:
– Савджъ бей!
Везирът вдигна гъсти вежди, спускащи се като перде над очите му:
– Докажи го, ако можеш!
Още преди да поеме онова, което вестоносецът извади от пояса си, той го позна.
– Пръстенът на Савджъ бей.
Пресегна се и пое пръстена. Върху камъка със сребро бяха гравирани три стрели и лък. Погледът му се премрежи. Ех, ти, храбрец на храбреците, ветеран Савджъ, рече си. Наистина е достойно за чистокръвния туркменски бей Савджъ да носи на пръста си символа на племето кайъ. Сред османците бъкаше от девширмета. Светът се беше объркал. Това не бяха симпатичните тюрки и туркмени.
– И Лъвът на границите само това ли ни праща?
Мъжът отново бръкна в пояса си. Сега извади увит в плат пакет, запечатан с восък. Стражът пое пакета от вестоносеца и зачака нареждане от везира.
– Отвори го!
Слугата отвори пакета и подаде пергамента на Чандарлъ. Везирът на един дъх прочете написаното от Савджъ бей. Погледът му се закова в една точка. Сякаш виждаше дунавските племена. Хиляди мъже на хиляди коне настъпваха, обръщайки света с краката нагоре. Това ще да е, мина му през ум. Това ще да е. Изправи се. Повдигна полите на кафтана и се запъти към вратата."
Из книгата
Рейтинг: 9.20 / 5 гласа
